автор: daro

Спираловидни вихри с очи попиват всяка капчица от облаци.
Степни орбити не спят – кълбят се, рисуват се с моливи зад пердетата с цветя. Сълзите се люлеят в мекота, на трептящите въздушни мигли не срещнали земя. Размножават се на букви. Съчетават се на думи-букли. И отново пак поели са нагоре с вихрите на съзерцаващ вятър. Ветроходни думи с очи на вятър. Зиморничави думи под напор на мансарден въздух. Тракащи зъби на вентилатор с нажежени реотани...
И се чудиш – кой, коя, кое измисли тази роля в спектакъл, със завеси от тавански прах посред сцената на градски хостел!
И мъченичеството. И прелъстяването. И помилването с думи – не всичко е на вятър, не всичкото е вятър... Има и студ. Мраз без омраза, преди да заспиш. Преди да си тръгнеш. Преди да отвориш вратата с розата... и потънеш в разлистените езици на приласкаването. Изкушението на всеки знак, мотив на книга... Всеки йероглиф в чекмеджета на стената – висящият архив на словото, миг преди да те поспре. Импровизация на библиотека. Илюстрация на тишина, която с нищо не привлича. И не може да те задържи.
Защото няма...
Няма, дори едно мишле, което да измери скосения лъч по тялото ти.
...
С благодарност, казвам на стопанката –
„Тук е топло... но само толкова.“
Преди да се изгубя сред снежни ангели и звънчев вятър...
С отворени очи.