автор: zinka

Уморено ми е, уморено...
Вино пих и бяло и червено.
Пиле ядох с лук и малко гъби
и стомах ме заболя, и зъби.

А от баницата ни с късмети
падна ми се „Среща със поети!“
Но каква ти среща, боже мили,
за усмивка, горка, нямам сили.

Ето – пиша стих – каква помия!
Чай от маточина ли да пия,
или в зелев сок да се окъпя,
та на моите си нозе да стъпя.

Всичко ми е чуждо, очуждяло.
Нямам свои ни душа, ни тяло.
А на вън – студено, та студено,
всяко клонче в бяло предрешено.

Но и вътре не е топло, щото
парното е скъпо – не работи,
стопляме се със една духалка.
Жалка сме картинка, много жалка!

Взех да търся нещо в интернета –
как духа си да повдигна, клета...
„Клин – прочетох нейде – клин избива!“
Работата към софра отива...

Може много да сме яли, пили –
виното не сме били допили.
Още има бяло и червено,
нейде в дамаджаните стаено –

колкото наздравица да вдигна
и на всички хора да намигна:
за да бъдем и за да ни бива –
виното до край да се изпива!

Ха, Честита Новата, и здрава
и на всеки Бог добро да дава!