автор: apostola

При раждане детето плаче,
защото първа глътка го боли.
Но този въздух и илач е,
и цял живот във него ще вали.
А ние- близките- куфеем,
че днеска нов човек ни се роди.
И с него ние ще живеем
доде израснат белите бради.
И то със нази ще се мъчи
и цял живот ще носи своя кръст.
Ще се снишава, ще се пъчи
доде накрая го заровят в пръст.
Тогава той пък ще се радва-
оставя кръста си под този свод.
А близките пък точат брадва,
за да се борят още с тоз живот.
Затуй изпращат го и плачат,
че те остават да се мъчат тук.
И още кръста да си влачат,
земята да орат със черен плуг.