автор: mindlock

Тя ме гледаше с тъжния поглед на прекрачените граници. Нямаше връщане назад. Гледахме се, с мълчание. Исках да кажа нещо, което да смени този поглед с истинския и. Исках отново всичко да си бъде наред, да ме гледа спокойно, със или без усмивка, със или без възхищение, просто спокойно, с очи, които не търсят, не тъгуват, не се измъчват... Не искаше да казвам нищо, искаше да мълча, да се смиря, но дълбоко в очите и, в тези бездънни кафяви очи, можех да видя същата искрица, същото неистово желание нещо да се промени.

Чувствах се, сякаш бяхме се разхождали по ръба на пропаст в тъмното, без да виждаме, че опасността е точно до нас, запленени от момента, уверени, че нищо лошо няма как да ни се случи в този бездушен свят. Окрилени от любовта, вярващи, че винаги ще има втори шанс, ние живехме в свят, в който нямаше безвъзвратни неща. И в тъмнината някой от нас се беше подхлъзнал, а другият не беше успял да го хване, а пропастта се беше доближила твърде близо, без да я забележим. И беше паднал.

Седях сам в тъмното, загледан в тези кафяви очи, където волята се бореше с напиращите сълзи, и мислех, че връщане назад няма. Бяхме един до друг, гледахме се, но вече не бяхме заедно. Исках неистово да се протегна, да я пипна, да я прегъна, с цялата си любов да и цялото си отчаяние да впрегна неистово нечовешко усилие и да върна времето назад, да преборя законите на физиката и да върна дните, когато просто бяхме заедно. Но нямаше как.

Така се чувствах онзи ден, когато тя не беше спала цяла нощ и ме беше събудила, за да се разделим. Успях да я върна. ТИ успя да я върнеш. ТИ получи втори шанс, ТИ върна времето назад, за ТЕБ и за вашата ЛУДА и НЕПОНЯТНА и НЕОБЯТНА любов законите на физиката се нарушиха, гравитацията изчезна и ви позволи да полетите... Вселената ви погледна право в очите и призна, че ако не сте заедно няма как. И направи комрпомис. Не го забравяй.

Искрено твой,
Ти.