автор: vitoriovitalis

Преди много години, по време на робството, един от прадедите ми бил жестоко обиден от някакъв изедник. Сега, дали е бил турчин, българин или арнаутин, не се знае.
Деда ми бил млад още, не търпял много. Намерил начин, издебнал сгоден случай и си отмъстил.
Ала съвестта го заборила.
Какво да стори, за да се отърве от греха? Започнал да се черкува. Палил свещи, правил дарове, отишъл чак до Рилския манастир – нищо не постигнал!
Заболял от мъка. Зарязал работата си. Пиел без мярка, ругаел наляво и надясно, скитосвал се насам-натам, не го свъртало на едно място. Почернял, изпосталял – заприличал на таласъм.
Накрая низ чукарите намерил една баба-отшелница, не й се знаят годините. Живеела си тя скромно и тихо от памтивека насред гората. Съвсем самичка – заедно с козичката и котарака – в ръчно струпана дървена колибка, наполовина вкопана в пръстта. Отпреде, между двата бора, висяла малка, но силна камбана.
Старицата ставала всяка сутрин преди изгрев слънце. Обличала се и си умивала ръцете и очите. И щом пукнела зората, удряла здраво само един път камбаната, но така, че гласът й се разнасял до всички села в ниското. За слава на Бога, пък и да знаят хората, че е още жива и не се нуждае от тях.
Бабата изслушала дядо ми и рекла:
- Трябва да направиш оброк!
Нарамил дядо ми една тежка каменна плоча, взел си такъмите и потеглил нагоре. Нагоре, все нагоре, все по най-стръмното, все по урвите, докато стигнал до най-високия връх на Конявската планина, дето е виден от вси страни наоколо.
Струполил плочата на земята и захванал да копае. Копал, изровил камънака, изкопал дълбок, истински гроб – като за човек.
Грабнал сечивата и коленичил пред плочата. Изплезил език и задълбал по твърдия шопски гранит резки и чърти, че дори и цели букви, както си знаел. Къде криво, къде право, под ръцете му излязъл, както му бил замисълът, надпис, прочетен по днешному:

Който е добре с мене – добре.
Който не е добре с мене – не добре.

Изправил се дядо ми след този изнурителен, нечовешки труд, разкършил снага и се прекръстил на изток, както си му е редът. После спуснал с въжата бавно и нежно, като най-скъп покойник, осветената оброчна плоча на дъното на ямата. Погребал я там да лежи завинаги.
Събрал грижливо такъмите, обърнал се и потеглил надолу по обратния път. И както си вървял - изтощен, смазан от угризения и мъки, от напрежение и болка, прималял до смърт - изведнъж усетил как душата му леко-леко, като волна птичка, се издига нагоре, нагоре - сякаш иска да литне и да стигне, да се възнесе до небесата, от които някога била дошла.
Съвестта му се била успокоила. Той въздъхнал издълбоко и тежкият камък, който притискал гърдите му, паднал на земята и се строшил. Завърнал се в къщата си и заживял честито до края на своя живот.
Оттогава хората нарекли най-високия връх на планината на неговото име. А потомците му го намножили по целия бял свят.
Та така до наши дни и во веки веков.