По коварния лед
натрупва снежната вълна.
Аз ще ходя напред,
додето духа ми
над кръста потъва.
Знам, не е леко –
да се изкачвам по писта,
да оставя две-три стъпки
и по тях да ми мерят ръста.
Но важен е онзи момент,
когато за последно
с устни докосвам
земята по бинта.
Небето ме покрива
със снежинкова пухинка,
дъхът ти замръзва...
но душата
съблича пуловера
и си тръгва.
Тогава, зимната птица
разпознава се в теб –
в припаднала кройка на лебед.
По Коледа ще долита.
Под две купчинки сняг
ще спим един до друг
хванати за криле.
И две скрежни перца
ще стърчат
като рождествени пламъци
на човешко разпятие.