автор: omega

Как истината да ти кажа -
че исках с теб да бъда аз
поне един-единствен час,
преди да тръгна с екипажа?

Ти знаеше ли аз какво съм
за теб? Съдба? Случайност? Роб?
Подслон сегашен, бъден гроб?
Или дамоклев меч на косъм?...

Успя ли в моя дух да вникнеш
и болката да разбереш
на непрестанния копнеж
недостижимото да стигнеш?

Поне едничък грях прости ли,
преди в прахта на колене
да ме поставяш с "да" и с "не"
под бич, изплетен с ласки мили?

Не, зная, който е безгрешен,
на друг греха не ще прости,
но ти, безгрешна ли си ти?
А аз дали съм толкоз грешен?

Сега аз трябва да ти кажа -
зове ме бурното море
и даже в него да се мре -
какво пък - с мен е екипажа!

Но ще ми се, макар да зная,
че ще умра немил-недраг,
да стигна жаждания бряг,
макар навек изгнан от рая.

И там, на кърмата изправен,
да срещна идещия ден
от теб завинаги спасен,
от теб - завинаги - избавен!