автор: Rodenavlotos

Реди украсата по коледните си дръвчета
светът, а аз подреждам миговете си -
да украсят дървото на живота ми разчетени.
Върха все още не съм стигнала,

но и не бързам. Този път не бързам никъде.
Редя полека, вдигам ги и се любувам.
Със мисълта за загубата им привиквам.
Окачването е едно сбогуване.

Трошливи мигове. В ръцете ми се чупят.
И, махвайки с ръка, ги с сменям с други,
но точно същите не мога да си купя.
Ръцете ми, ръцете ми ли са безкрайно груби

или по-крехки стават миговете щастие?
По дяволите, от какво го правят Времето,
което в мен се е развихрило и властва
над костите, над пръстите, с които вземам

най-скъпите си коледни играчки,
за да поставя най-високо върху клоните?
Троша играчките и безутешно плача.
Аз гоня времето, то моите надежди гони,

че имам правото на коледен подарък още -
надеждите на пропиляната невинност.
Но ако чакаш чудото да стане във едничка нощ,
какво си правил всички минали години?