Нощта течеше с водите на планинския поток, успял да си прокара пътека чак до тук.
Край него бяха спрели Ехо и дракона. Бяха летели дълго, идваха от изгрева, пътуваха накъм залеза. Крилете им се умориха и решиха да починат няколко часа.
Когато се срещнаха те не отиваха на едно и също място, но в един миг полета им се случи в една посока и така летяха заедно много дни и нощи. След това просто продължиха заедно. Знаеха, че ще дойде и мига, в който трябва да се разделят.
- Ехо - тихо каза дракона, почувставал близостта на тази раздяла - мислиш, че времето може да ни раздели.
Ехо бръкна в огъня и извади шепа пламъци. Поднесе си ги към небето и леко духна – огнена струя излетя накъм звездите. Дирята ѝ дълго горя в тъмнината.
- Не, времето е само миг, а миговете лесно преминават.
- Но ако те няма...
- И небето няма да го има – прекъсна го Ехо, усетила силата на пустотата и загреба с две ръце от пламъците.
Покри тялото си с огън - очите ѝ преляха с жар. Косите ѝ се разпиляха като полудели от страст в гората пожари, дланите ѝ горяха от желание да изгарят.
Тя прегърна дракона и го обви със стихията, която бликаше от нея. Той се отдаде и изригна със своята дълго пазена за тази нощ драконова мощ – небето се озари от светлина.
- Драконе – прошепна Ехо, - любовта е сила, над която дори и времето няма власт. Аз съм огъня, ти си моят пламък – една звезда грее само ако истински обича...
Тя се вля в него, двете огнени сърца се сляха в едно и изригнаха в нощта.
- А аз грея, драконе...
*****
Утрото плахо надзърна. Потока го нямаше, бе останала само една лека следа като пътечка. Ехо също я нямаше, но след нея долината все още гореше.
Дракона дълго гледа отстъпването на нощта – все още усещаше вкуса на палещите ѝ устни, сърцето му веднъж-дваж дочу ехото на гласът ѝ, а огъня в него продължаваше да гори и да се разгаря.
Когато първите лъчи започнаха да пият жадно от утринната роса по тревите дракона изригна с гласът на ехото от нощта накъм идващия ден и полетя да разпали изгрева.