автор: daro

на Ина

Съдбата ни събра...
и два пъти ни раздели.

Баща ми, беше твоя татко.
Твоят татко, беше ми баща.
Топях се в прегръдките ти, сестро.
А мен обикна
като „малък братко“.

Сега, завинаги ли се завръщаш?
Една любов
готова е на всичко...

Но нека първо да обходим
високите им горди рамене.
Като екове да се повторят
и чуем гласовете разменени.
Да замръкнем по заслоните
на мъжете с коравите въздишки....
И две планински кончета
препуснали към нас –
„бялото и черното“
да ни превземат бащински.

И да ги отгатнем, Ина...
Бащите ни са живи!

По роси на горските ливади,
оставиха сърцата си като следи –
да открием пътя сред пътеките.
И над прага на дома ни, заковаха
сърцето на обърната подкова.

Чашата прелива с висини...

Очите ни изпълнени с роса
с ума ги проницават удвоени –
навремето
сближени в декор на време,
сега
в скъсеното ни разделение...