автор: Valens

1980 година. Началото на декември. Малка стая в селска къща, строена още през турско. Закачливи пъстри перденца на малките прозорчета с решетки. Много саксии с цветя. Бумтяща печка на дърва и въглища. Върху нея – тенджера, ухаеща ароматно. Маса с шарена мушама и три стола. Каничка с
вино. Хляб. Три чаши. Три чинии. Двете пълни, едната празна. Крушка, олюляваща се от тавана, която премигвайки от слабия ток осветява двама души - възрастна жена и млад мъж. Баба Стана и Божан.
- Първата чашка, синко, е от Бога – казва баба Стана, докато му налива гъсто, червено вино от малката каничка. – Другите - вече са от Дявола. От мене да го знайш.
Божан, приседнал на крайчеца на дървения стол, слуша и едва-едва куса от киселото зеле с булгур, което чевръстата за възрастта си старица му е сипала, и притеснено отчупва мънички залъчета от големия краещник на белия, дъхав самун.
- Еж де – подканя го отново тя. – Не се срамѝ. Яяя, колчав мъж си. Минка скоро ще си дойде. В Девня отидоха с Рачето, братовчедка ѝ и с Петко, на Краса, библиотекарката, момчето. На кино сигурно пак... Не питах. То откак мъжът на Рачето взе жигулата не се спират. Ма ти, как можа толкоз време да не ѝ пишеш?! Изгледа си очите писмо да чака. Краката си ще счупи, като види Коста, пощаджията, да бяга да го пресреща. Бива ли тъй?!
- Нали Ви казах – замънка Божан – не исках да я тревожа. Пък и месец след аварията не знаех на кой свят съм. Казарма е. Струваше ми се... струваше ми се че така е по-добре за нея. Помислих си, ще помисли, че не ни разрешават да пишем. От болницата направо тук идвам. Да я видя. Да ѝ кажа. Всичко да ѝ обясня. Пък напролет, като се уволня... – гласът му затрепка от вълнение и бялото му лице поруменя. – Напролет ще дойдем с нашите да я искаме, както си му е ред.
- Тъй, тъй... – одобрително клатеше глава възрастната жена. После отведнъж помръкна. Сепна се. Минка ѝ беше едничка внучка. Двете се гледаха, откак майка ѝ избяга с оня серсемин и заряза и дете, и мъж, а пък баща ѝ, синът на Стана, не издържа на подигравките и съжалението на хората и почина няколко години по-късно. – Тъй, тъй... да ми искате момичето, значи. – почти на себе си продължи тя. – Е, то... Хората са го казали: „Женска рожба – чужда рожба”.
- Не, не – възрази Божан, прочел мислите на Стана. – Ще я поискаме, но като сме си говорили с нея, като сме си писали, искаме тук при Вас да живеем. Ако сте съгласна. Минчето винаги ми е казвала: „Аз баба си не оставям. Тя ми е и за майка, и за баща." А пък аз за Минка на всичко съм готов. – И той притвори за миг очи да я „види”. Нея, най-красивата си мечта: две златисто-слънчеви плитки, безброй лунички, небесносини очи, тънка талийка, пристегната с коланчето на ученическата престилка. Такава я бе видял в първия учебен ден в гимназията. Още тогава се влюби в нея, но чак на третата година събра смелост да ѝ го каже. Много трудно се разделиха, когато го взеха в казармата. Крепяха ги единствено писмата...
- Бабо! Бабо! Изненааадааа! - Влетя първо радостният глас на Минка, после тя с русите къдрици, небесносините очи, луничките, тънката талийка, после ръката ѝ хванала ръката на Петко, самия Петко и... „Сключихме брак!”, което увисна като дъждовен облак във въздуха.

Валентина Йосифова
08.12.2014 г.