автор: typa

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
Репликаторът

Кръчмата беше наблизо. Намираше се на павирана уличка в самия център на града, срещу малка кръгла градинка.
В подножието на градинката се забелязваха разкритията на стар римски стадион, а в непосредствена близост имаше мюсюлманска джамия, съградена върху основите на древен тракийски храм. Всичко това беше разположено в подстъпите на трихълмие, приютило възрожденски архитектурен резерват, християнски храмове и антични руини. Космополитният дух на града се усещаше при всяко вдишване.
Върбан се спусна към градинката, накваси устни на чешмичката на малкия площад и като се огледа още веднъж, пристъпи прага на култовото място. Лъхна го типичния мирис на следобедна кръчма, съдържащ аромати на готвено, алкохол и тютюн. В разгара на следобеда нямаше много хора, но и малкото посетители придаваха колорит на заведението. Повечето стояха на бара с аперитиви пред себе си. Върбан седна на една от масите и заразглежда стенописите. Припомни си градските легенди, които беше чувал и така се прехласна, че барманът го взе за чуждоземец.
- Родом съм от тук, само че... от години живеем в чужбина – увлече се момчето - Студент съм там и...
- Какво следваш? – чевръсто попита барманът и тупна под носа му поръчаната чаша бира.
- Ъаъ... международни отношения. Наздраве! – Това беше самата истина, но Върбан съобрази, че трябва много да внимава в думите си.
- Значи чужбина, а? – наостри уши един от по-младите посетители – И как е там? Доближиха ли светлото бъдеще?
- Моля? Не. Не знам. В Берлин уча... с английски – запази самообладание Върбан и рязко осъзна колко трудно ще му е да общува занапред. Притежаваше достатъчно съобразителност, но не и хладнокръвието на филмов герой.
- Виж ти! Имам братовчед там, асистира в Хумболт. Филология – невъзмутимо продължи непознатият – не може да не го знаеш.
- Всъщност, сега започвам семестъра... първи курс – отново се измъкна момчето, но вече окончателно съжали за спонтанното си решение. Беше привлякъл излишно внимание.
- Ха-ха! Значи, или лъжеш, че си студент, или късно си започнал – засмя се друг посетител – Внучка ми на твоята възраст се дипломира. Барман, дай още по бира, младежът черпи! А на теб, като ти гледам модерните маратонки, баща ти сигурно не е кой да е, а? Спокойно, не съм любопитен. Само отбелязвам, щото не всеки ден тук влизат подобни. Чакаш ли някого?
- Ей, що не го оставите на мира? – намеси се единственият досега мълчаливец, строен мъж на средна възраст с умно лице и будни очи – Очевидно е, че чака някого. А ти не им обръщай много внимание. Вечер тук се събират песове от всякакви породи, но следобедно време самотни посетители, различни от обичайно изглеждащите, са си любопитни. Не, направо са подозрителни – свойски вметна непознатият, споделяйки масата му.
- Не мога ли да съм просто случаен клиент, решил да поизгуби излишно време? – уж спокойно отговори Върбан.
- Случаен клиент?! Ха-ха-ха – разсмя се мъжът – Тук случайни няма, а новаците винаги са с придружител. И задължително черпят! Хо-хо! Момчетата наоколо си падат шегобийци, а ти вече се смути и зле го прикриваш. Но тя няма да дойде – рязко съобщи непознатият – Явно ти е вързала тенекия, ха-ха-ха! – Част от останалите също се засмяха, но интересът им беше поотслабнал и подновиха бърборенето помежду си. Върбан се намуси.
- Не ме гледай така, наистина няма да дойде. Знам го със сигурност – той се наклони към него – Аз я помолих. Но ти не се тревожи, скоро ще се видите. Готина е, а! – намигна непознатият - Неслучайно попадна на мен. Искам да ти покажа нещо. Ти си много, много специален.
- Защо? – засмя се насила момчето, докато трескаво пресмяташе ситуацията. Този можеше да е всякакъв. От мошеник до какъв ли не. Ако беше наистина Посветен, защо Иконата не го предупреди! Освен...
- Точно така, Посветен с блокиран достъп. Гордея се с теб, синко! Не съм се излъгал - поверително довърши непознатият,който сякаш беше разчел всичките му мисли – Да излезем навън, тук не е подходящо да продължим – Върбан кимна утвърдително.
- Чао, момчета. Ще поразходя новия приятел!
- Но защо тя не ме предупреди? – възнегодува Върбан, след като се озоваха сами.
- А ти щеше ли да се съгласиш на такава среща? Можеше да изгубиш доверие в нея. Или би предпочел да те измами!
- А сега не съм ли измамен? Но аз съм си виновен, че се подлъгах от самото начало... Как занапред да ви имам доверие? И на двамата!
- Ще се наложи, нямаш избор! Поне виждаш, че съм откровен и се запознахме честно. Всъщност, името ми е Първан.
- Е, предполагам, знаеш и моето. Но защо една Икона ще дружи с компрометиран Посветен?
- Казва се Марина. Длъжница ми е. Да вървим!
Излязоха на централната улица. Беше пълна с хора, предимно младежи. Големи, весели компании, придвижващи се на тумби. Разговаряха на висок глас, а при разминаване често се поздравяваха с шумни възгласи. Ведрото им поведение рязко се отличаваше от безразличието на повечето им връстници от Върбановото настояще. Отдалеч личеше силната им връзка с този град. Момчето за момент забрави тревогите си. Погледна към Първан. Той го потупа утешително по рамото.
- Сигурно си гладен. Ще се поосвежиш, ще се погрижим за външния ти вид и ще похапнем. Друг път ще имаш възможност да разгледаш повече от града.
- А ти – съвсем скоро да отговориш на доста въпроси. Всъщност, не изглеждаш като нещастен заточеник. Не тъгуваш ли за настоящето си, за приятелите? Защо си пратен тук? И какво общо имам аз с това?
- Хм, настоящето на човека е онова, което изживява в момента. Всичките ми близки са в тази реалност. Впрочем, изборът да остана тук е лично мой. Не съм компрометиран с нищо. Сега по-добре ли си?
- А не ти ли липсват пътуванията и възможностите, които си имал.
- В началото да. Но сега съм щастлив и без тях. Особено, след като вече си при мен – Върбан подритна едно камъче.
- Каза, че съм специален...
- Стигнахме, хайде влизай – намираха се пред входа на солидна двуетажна къща в близост до един от мостовете на реката. Въпреки олющената жълтеникава фасада, още личаха следите от някогашната й аристократична слава. Влизаше се през двойна зелена врата с вградена пощенска кутия и решетки от ковано желязо. Някой беше я доукрасил с надписа Punk’s not dead, а друг неграмотно беше добавил Samanta Foks.
- Тук живея, на втория етаж. Хазяинът е някакъв залисан даскал по история и рядко се мярка наоколо. Заповядай! – Озоваха се в не много обширно помещение с висок таван и големи прозорци. На дъсчения под лежеше избелял килим, а мебелировката беше повече от оскъдна – скромен гардероб, пружинено легло и кухненска маса с един единствен стол, наредени плътно до стените. В единия ъгъл беше монтирана малка мивка, а на масата стърчеше огромен овехтял термос. Това беше всичко.
- Банята е отсреща. Ето ти кърпа и чифт дрехи. Не бързай. Аз ще пооправя тук...
Върбан застана под душа и водата постепенно отми натрупаните вълнения и тревогите за дома. Мисълта му се избистри и възпроизведе още веднъж случките от днешния следобед. Отново усети онзи неясен спомен, а духът му се изпълни с необясним оптимизъм и спокойствие. Изпита глад с приятната нагласа за скорошното му утоляване. Изведнъж осъзна, че животът, с всичките му изненади и тревоги, е най-ценното и страхотно нещо. Много повече, отколкото си е въобразявал, че е. Все още не разбираше напълно, но вече не се съмняваше, че по някакъв начин е свързан с това време и тези хора. Оставаше да изясни по какъв. Дрехите му бяха по мярка. Потропа на вратата и влезе. Очакваше го поредната изненада. Нямаше и помен от скромната обстановка, която остави. Помещението беше обзаведено по най-съвременен начин. Върбан ахна. Това беше собствената му всекидневна. На познатото канапе стояха Първан и Иконата, а на масата имаше храна.
- Чувствай се като у дома си – усмихнато го подкани Марина – Не се стряскай. И това си има обяснение. Време е да научиш всичко подред.
- Но, как сте...? - Върбан изтича до прозореца и надникна навън. Някакъв старомоден тролей тромаво се клатушкаше насред близкото кръстовище. Беше си същата реалност.
- Използвахме Репликатора – уред за сканиране и възпроизвеждане на обекти. Моя собствена разработка. Той е една от причините да съм заточен тук.
- Как се чувстваш – запита Марина.
- Странно. Но някак приятно. И прегладнял – Първан му намигна по познатия начин.
- Аз също. Заповядай на масата. Храната дава спокойствие, а това е важно. Не се прехласвай, каквото и да чуеш. Мисли, но без да се напрягаш. Цялото време е пред теб.
- Вече те слушам – подметна Върбан и небрежно посегна към вилицата си.

Следва продължение