автор: atom

Следобедът е легнал на верандата.
Западащото слънце тихо скърца.
Сетивността ми сякаш е открадната
и аз не бих посмял да я потърся...

А въздухът трепти гостоприемливо -
проводник на самата проводимост.
Небесното е обладало земното
и разсъблича грубото му име.

Не бих посмял, но нямам и способности
да сграбча въздух докато пресичам -
един от всички ненадейни облаци,
но извалял сетивността си.
Дишащ.