автор: YOTOVAVA

На този свят съм вероятно гост.
И гост на другия ще бъда.
Отдавна мъчи ме един въпрос –
за нас какво е най-присъщо?

Дали сме сянката на орех,
която ляга тежка денем?
Порой светулков ли е зноят,
та цяла нощ от страсти стенем?

Дали реката ни ревнува
от зелената трева на хълма
и миг преди да се сбогува,
в очите ни дъждецът хълта?

Когато есента ни спира,
със позлатената си шума –
там кестенчета ли възвират,
или със шепот се наддумват?

Нима забързал си към оня свят
неравномерните си крачки?
Не ти ли стига тази благодат,
която сипе вечер здрачът?

Поспри – водата ще се оттече
в пътеката към хоризонта ,
където тича твоето дете
и този свят търкаля в обръч.