автор: apostola

Затворена в кожена клетка,
душата във мен се разхожда.
И там- зад невидима клетка,
сърцето ми ядно пробожда.

Защото сърцето не чува,
когато душата ми плаче.
Сърцето неспирно лудува...
Душата остава сираче.

И разума идва насреща-
разсейва в душата тъгата.
така тя отново посреща
със радост цвета на дъгата.