автор: daro

греба, греба с весла...
колко тих е този океан -
сякаш се разхождам закопнял
по улица с тихи къщи
тишина ме предвожда в този дом
и птиците са мъртви
наоколо дървета няма
...тъмата тук е няма
поставена в космична форма
напрегнат да я чуя, пустотата
слухът на две се чупи
тя е несловесна
но споделя с лебедова шия
и с покрова на крилото ме завива

приютен, заничам някъде в дълбокото

към снежната арктична шапка
с джакузита на ледените вани
и къпещите се мечета;
към милувката на бялата им майка;
към кръстове на стрелнати пингвини
по пистите пързалящи се по кореми;
към завиращата ледена вода
от гоненица на белуги

заседнал в любовните лагуни
спускам котва към земята
но въжето някъде ще свърши
и хоризонта този път
наистина ще се прекърши
с последната ми смърт
положила греблата си
в лодка на безкрая