автор: Shrike

1.
Осезанието за нощ връхлетя без предизвестие. Мракът заискри меко и обгърна уродливото тяло на Минотовъра с неподозирана нежност. Кадифе, в което се потъва безкрайно. И безпаметно.
Това беше любимият отрязък от време на Минотавъра, неговият пристан в безкрайния океан на самотата. Упоено, съзнанието се гмурна настървено в бездната на съня. Празнота, която обвързва. Кристалните топки запулсираха ведно с равномерното дишане на Минотавъра. Магическият им обръч се надигаше като фина изкуствена диафграма и повтаряше учестените движения на силната мъжка гръд. Етерът се огъна и завибрира към безкрая с най-странната мелодия. Тъмно-синя тъга. Флейтата на времето докосваше звездите и с всяка нота събуждаше нов цвят. Лавинообразен танц намагнитващ плътта на пространствато, избухващ със силата на милион хипернови и завихрящ времето със скоростта на полудели пулсари. Ето я! Почти неразличима и все пак единствена, неуловима капчица светлина, отделя се от бушуващия звезден океан и поема вироглаво нанякъде. Чертае тъничка брокатена спирала и се спуска като сребърна балерина към лабиринта.

2.
Парещо усещане за нещо съдбовно и странната алюзия, че е отново е свързан с пъпна връв към Вечността изтръгна Минотавъра от дълбините на съня. Шепите му неволно обгърнаха капчицата светлина свила се в пъпната вдлъбнатинка като зародиш на перла. Топлината плъзна по тялото му като игриво змийче събуждайки всяка фибра. Мигове или часове по късно, когато сетивата му бяха наситени със сладостния вкус на мед и злато, Минотавърът разтвори шепи. Капчицата светлина пое дъх, описа подканващо няколко кръга и заплува като миниатюрна ладия във водите на мрака. Тежките стъпки на Минотавъра последваха искрящата линия колебливо и тромаво . Странната двойка прокарваше алогична на пръв поглед траектория в утробата на лабиринта и с всяка изминала минута движенията на Минотавъра възвръщаха присъщата си сила и решителност. Невидими нишки свързваха създание и светлина във времева вълна, която поглъщаше остатъците съмнение, смилаше въпросите в хомогенна маса предопеределеност и катапултираше вероятността в сбъдване.

3.
Денят избухна с яркостта на милиарди слънца и запулсира с барабанен ритъм. Минотавърът се опитваше да превъзмогне обсебващата болка и единствено нежното докосване на нечия ръка му помагагше да не потъне безвъзвратно в страданието. Постепенно барабанният марш прие отчетливи форми и някъде сред звуковата амалгама от жужене на насекоми, трептене на листа, вдишвания на треви и пърхане на колибри, Минотоварът припозна човека в себе си и тихия шепот – дежа вю от едно забравено минало.
- Името ми е Астрея, аз съм сребърна светулка.
Астрея се повдигна на пръсти и промълви едва чуто:
- Искам да стигнем вятъра.
Малките ѝ, почти детски пръсти погалиха страните на Минотавъра. Спомените нахлуха с тръпчивия мирис на жена. „Били ли сме някога заедно? Нима те познавам непонятно момиче? Коя си? Защо съм забравил?“ Гласът на Минотавъра, най-топлият, се изгуби в косите на Астрея. Златните пръски в очите ѝ заискриха с дяволски пламък. Ръцете ѝ го обгърнаха - фини, прозрачни лиани молещи обич; нозете ѝ - потоци от бликаща лава потрепериха в напрегнато очакване, обещаващи най-светлата клада и шепотът ѝ отекна в милион отражения:
- Да стигнем вятъра. Вятъра...
И препуснаха към безкрая гонейки вятъра. Верикално небе. Безпаметно сбъдване на полет в невъзможно начало.

4.
Прохладата на нощта целуваше изтощените им тела с майчинска нежност. Равномерното дишане на Астрея се сливаше с песента на гората. Първите звезди надничаха любопитно, бързаха да изпратят своето любовно послание към Лунния сърп, който лъстиво се поклащаше в очакване. Минотавърът остана буден цялата нощ. Сърцето му прескачаше в лудия танц на надеждата. Нагорещеният му дъх обгръщаше Астрея като невидима ласка, предпазваща крехкото ѝ тяло дори от най-ефирния полъх. Докато настъпи най-сладкото утро. Най-сладкият ден. И още след него. Двайсет и четири разпъпили се кървовачервени рози, наситени с омайния аромат на страст и неуловима нотка обреченост.

5.
Астрея докосна нежно раното на Минотавъра, впи очи в неговите и прошепна:
- Тази нощ няма да мога да остана до теб. Тази нощ Луната има зелени очи. Устните ѝ блестят яркочервени и хищни. Похотливо причаква първите бледни сияния, дълбае във времето, дебне. Сребърните светулки напускат брега. В очакване да се сбъднат. Аз трябва да ги проводя в небесния лабиринт. Ще се върна с утрото, обещавам!
Минотавърът не отвърна. Погледна тъжно Астрея и дълго я люби. Без вопъл. След това ѝ обърна гръб и зарида безмълвно с ритъма на дъжда. Астрея се надигна, по-лека от вечерния бриз и се запъти към брега. „ И тя ме напуска. Защо ѝ повярвах...“ Споменът за коприненото докосване на майчнината ръка и топлия ѝ шепот с дъх на смокиня проряза сърцето на Минотавъра и застърга с острието си по стъклените стени на душата му. „Ще се върна миличко. Потърпи само за малко.“ Майка му помаха с фината си бяла ръка и си тръгна. Завинаги. Хилядите самотни нощи се стовариха на плещите на Минотавъра. Натискаха, натискаха... докато се сляха в пулсиращо кълбо мрак, което заседна в гърдите му и се срастна със същността му. Тази нощ северният вятър бързаше да разцелува уморените листа на брезите. Заскрежените му устни оставяха сребърни отпечатъци, нанизи ситни речни перли – маяци, вибриращи с приглушена светлина в нощта.

/следва/