автор: frezija

Когато си отиде любовта
един ноември ще ми прави къща,
та тухлено-червените листа
бездомното ми тяло да прегръщат.
Когато си отиде любовта
ще завали пороен дъжд от кестени,
в кафяво ще избликне есента,
а после тихо в мен ще се намести.
Ще заживеем двете мълчешком,
привикнали отдавна с тишината.
Един ноември ще ни бъде дом,
а самотата – ключът към вратата му.
Така ще остареем отведнъж.
Ще се прегърбим като голи клони.
Далеч от нас, в едно поле от ръж,
едно момче мечтата си ще гони.
А тя ще има сламена коса
и рокля на цветя до коленете.
Така ще я застигне Любовта
и крехкото й тяло ще засвети.
Когато си отиде любовта,
със спомена за теб ще ме наказва,
докато лабиринтът на смъртта
не ме повика в топлата си пазва.
Когато си отиде любовта,
декември няма никога да има.
Но може би след края на света
отново ще съм нечия любима.