автор: ladyinblack

Като стръкче зора
в каменистия залив на времето
от ронливи мечти,
от примамни седефни отблясъци,
от мига суета – днес далеч
се пробуждам. И вдишвам
от онази безмерна
благодат на покоя безлик.
Ти не питай защо
в мен отекваха тъмните викове
и болеше до ад,
и се давех в неискани приливи.
И през този кошмарен пейзаж
сто лета се оглеждах -
за да видя пролука
към безкрайния пристан отвъд.

Всеки спомен е хрип
от заседнали чувства и пориви.
Няма крачка напред,
няма друга възможност за случване.
Няма място за дъхче живот
в атмосферата тежка
на вината, прогнила
онзи скъсан с безумие плод.
Но опитах и аз
сладостта на привидното щастие.
После сухо горча
и разпадаха пясъчно думите –
до последния призрачен зов
и надменния избор
на представи и воля,
заличили заветния път.

След безброй дъждове
и следи от сетивни понятия
тишината отми
макияжа човешки метафори,
боговете от мисъл и плът,
пепелта ми от опит
и повличащо бреме
на греха към всезинала паст.
И навред просия
през думана, набъбнал с душите ни.
Нека бъде. И е –
до безмълвие чист и всеистинен –
този миг, в който сам Демиург
пак изпълни Всемира.

Ослепях, за да видя
и последният пленник-спасен!