автор: meiia

Задавам си въпросите „защо”
по начини, които ме убиват...
Извън нещата съм и все едно,
че светлината в мен заспива.
Да, има я, и тя е вечно там,
където се достига в изнемога-
до птиците под купола на храм
и в диря от сандалите на Бога.
Или отвътре, като ядка-да боли,
да ме изгаря с ръжен, нажежена.
Или така невъзмутимо да вали,
че да измива всяко поражение,
докато да забравя, че въпрос
е равно на съмнение. И стихна.
И си припомня как и Господ, бос,
макар и изранен, ми се усмихна,
когато падах по-сама от стон
и измълчавах всичките си рани.
Тогава Бог бе отговор. И дом...
Той знаеше с какво да ме нахрани!
А ти защо си тук до мене спрял,
защо си сигурен, че аз съм тази,
която толкова животи си копнял
и си усещал, че си някак празен
без нейните неразгадаеми черти,
без ласките й-нежното сфумато,
в което все се раждаш ти и ти
си нейното изгубено познато?!
Не знаеш или зорко си мълчиш
зад царствената тайна на покоя.
Ти всичко можеш да ми причиниш,
aко обаче аз поискам да съм твоя.
Но огледалото съм в резкия завой,
обратно виждане съм на съдбата.
И щом неистово желаеш да си мой,
ще трябва да ти взема свободата.
А аз не искам. Господ вече ме дари
с изкупената кротост, та не мога
да позволя светът ми да се възцари
над теб, над мен с фалшива тога.
И затова те питам: Ти защо дойде?
Ако е нужно, разкажи го в песни.
Но отговорът няма нищо да даде...
Защото любовта е низ от неизвестни.