автор: weliw

И аз живея в град. Макар броят на жителите му да е по-малък от този в един малък столичен квартал...Но град.
Имаме си една млада градска легенда, то-о-олкова млада, че още не е легенда, но притежаваща всички признаци да се превърне в достойна такава.
Не съм присъствала на случката. Присъствах на оживените коментари 1-2 часа след нея.
Прибирах се от работа в един летен ден преди повече от година, а пред махленската кръчма...калабалък. Естествено спрях (с колата де) и слязох да се влея в суматохата, пък и да се подкрепя с едно след работния ден, при това беше почивен, но за мене - работен.
Още с появата няколко гласа се провикнаха: ”Айде, ма! Къде ходиш? Изтърва събитието!”
Екстериора пред кръчмата, обаче е за описване. Първото, което ми хвана погледа бяха два снопа царевична шума, забучени някак си на дългата маса за правостоящи отпред. Оказа се били празнични букети. Постлани бяха велпапета в ролята на червен килим. Имало било и почетна стълбичка за награждаване, но това не разбрах от какво са го сътворили.
Тази подредба със сигурност е изобретение на собственика на кръчмата - доста ексцентричен тип, който сам си е лепнал прозвището Некезина, в превод от турски - скъперника.
Та Некезинът се беше издокарал с едно бяло сако, от времето на абитуриентството му, като доченият му панталон и цървулите надолу си бяха ежедневното му облекло. Некезинът сега е ок.60 годишен и толкова надебелял, че когато си пред него рискуваш ризата му да те отстреля с копчетата си. Влязъл беше някак си в това бяло сако. То, милото, геройски се справяше с това в него. А в горният му ляв джоб (то десен има ли!) старателно беше сгънато парче амбалажна хартия, фукциониращо като кърпичка, дискретно подаваща се от там.
Сигурно не съм носила фотоапарат в себе си, защото тези моменти ги няма съхранени във фототеката ми. Или съм била толкова ошашавена, че не съм се сетила за това.
А! Повода?
И той е интересен.
Имаме си един съгражданин, който от 15-20 години живее в Лос Анжелис. Там е свещеник в един от двата български православни храма в мегаполиса -в „Св.Климент Охридски”. Този, отец Николай се казва, ми е връстник и приятел, доста атрактивна личност и успява всяка година да си идва за по месец в България.
Та отец Николай заложил 100 долара за този, който за 10 минути успее да се изкачи с мотор до градската хижа, която е на отстояние 7-8 км от кръчмата, намира се в Стара планина на 1470 м.н.в. Пътят е планински и е невъзможен за автомобил без двойна предавка.
Намерили се трима ентусиазирани младежи от района, които се занимават с планински мото нам к’ъф си спорт.
Секундантът пред кръчмата имал GSM връзка с този, който предварително се качил на хижата за коректно измерване на времето.
Стартирало състезанието. Оказало се обаче, че за по-малко от 10 мин, и тримата били на финала. Само за 8-9 мин. се качили до хижата.
Та 100-те долара май си ги поделили и тримата, защото такъв е бил регламента.
Следите от церемонията, които аз заварих след работа са били от награждаването на победителите.
Тогава Николай ме караше да опиша случката и сигурно щеше да се получи нещо по - атрактивно за четене, предвид емоциите и по-пресните впечатления, но не знам защо тогава този екшън не ми се видя чак толкова интересен и даже забравих за него.
Сега една инициатива ме подсети за това частно градско събитие, макар случило се в нашия малък провинциален град, но все пак град.
Благодаря ви за вниманието!
Елена
(от село)