автор: gringo

Двадесет и първа глава


Пред входа на комплекса „Парадайз” един клошар, бавно тътрещ пред себе си количка с натъпкани вътре картони и кашони, случайно и с удивление забеляза странна статуя на дебел едър мъж в светло сако и бял панталон.
В дясната си ръка държеше мобилен телефон, устата му беше полуотворена, а очите - полуизхвръкнали. Спря заинтригуван и се загледа в статуята. Деляха я от нея трийсетина метра. Клошарят имаше слабо, интелигентно лице с философска брада и сравнително чисто облекло, което се състоеше от вехто синьо сако, каквото носеха преди години учениците в гимназиите и техникумите, широк светъл панталон без ръб и обуща без връзки на бос крак. Вероятно беше бивш учител или инженер. За свое огромно изумление клошарят видя как изведнъж статуята замахна с дясната си ръка и захвърли малкият черен предмет в зелената трева на градината, вдясно от постланата с каменни плочи алея, която водеше към ресторанта.
-Какво ме зяпаш бе, говедо! - изръмжа Пръча, след което се извъртя, стъпи в зелената площ и се натърти да дири телефона. „Я-а-а-а, ама тя даже и говори!”- рече си клошарят с чувство за хумор, защото вече бе разбрал заблуждението си.
След като погледа още секунда-две приличащата на малко слонче грамада, той, без да отвръща на отправената му обида, съчувствено промърмори в брадата си: „Не му е лесно на горкичкият! Явно, грижа някаква си има, човечецът!...” И допълни: „Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!” После отново смирено забута пред себе си количката по тротоара. Дори случайно да го беше чула широко известната психоложка и психотерапевтка Магдалена Али Бали, едва ли би могла да разбере имаше ли скрита ирония в думите на клошаря към безпричинно обидилия го сърдит мъж или те бяха израз на неговото простодушие и проява на почти несрещаната вече в наше време човешка съпричастност към болката на другите. Но все пак, ако беше свидетел на кратката случка, тя, която изтънко бе изучила психоанализата на чичко Фройд, несъмнено щеше да разбере две неща - че дебелият мъж със скъпи светли дрехи не е на себе си и един терапевтичен сеанс би му помогнал много, и че клошарят най-вероятно е настина някой съкратен учител, щом цитираше Йовков. И щеше да е права и за двете. Клошарят бе учителят по литература Фидий Философов, но той не беше съкратен, а напуснал сам люлката на родната просвета, училището в един софийски квартал, защото бе пребит до смърт от общинския съветник и същевременно бизнесмен П.П. заради това, че дребничкият учител се бе осмелил, и то съвсем заслужено, да остави двойка за годината на сина му - калпазанин и наглец като баща си. П.П. бе известен в общината като „синът на баща си”, понеже отецът му бе платил петдесет хиляди лева на една от партиите, за да турят П.П. на предно място в избирателния списък на последните избори за местна власт.
Случаят бе едно от многото доказателства в подкрепа на народната мъдрост, която казва, че крушата не пада по-далече от корена си и още, че крушата не ражда сливи. Но животът, който си остава една мистерия, нарежда нещата въпреки волята на хората, по свой си неразбираем начин. И слава Богу, че е така. Накрая всички останаха доволни – съветникът поради това, че смотаният даскал си получи заслуженото, а пък учителят поради факта, че най-после, в заника на своя живот, вкуси от безценното благо да живее свободен, като птичка божия, без грижи за утрешния ден, без задължения към роднини и държава (интересно, „що е то държава и има ли почва у нас?”), с кротост и смирение в сърцето си и в мир с душата си, макар и често да заспиваше гладен.
Но Петръчки, който бе вдигнал телефона от тревата и бе успял да потуши яростта си, бе забравил на мига за клошаря. Той бе в такова състояние, че може би наистина се нуждаеше,ако не от психотерапевт, то поне от обикновен доктор, който да му измери кръвното налягане и да му даде хапчета за успокоение. „Ще къса с мен, тя ще ме зарязва, мен, депутата, дето искам от калта да я извадя, в обществото да я въведа, имиджа и да излъскам....” Последният глагол предизвика една друга асоциация в съзнанието му и той се намръщи. Мисълта му забуксува, после отново дръпна напред. „А аз искам предложение за брак да и правя, годежен пръстен да и купувам, букет да и подарявам! И ще го направя, мамка му, ще го направя! Да не ми е името Панайот Петръчки, по прякор Пръча, ако не направя тая въртиопашка моя жена! Така ще и свия сърмите, така хубаво ще я поомеся, че само в очите ще ме гледа ... Още сега, докато не е духнала по моловете с онова курве, ще я приклещя в апартаментето, дето сама си го била изработила и докато не ми каже „Да”, няма да излезе оттам! Или ще бъде г-жа Петръчка и ще се държи като такава, или... или...или няма да бъде никаква!...”
И Пръча, като се позагащи, извади от вътрешния джоб на сакото си пакетче с мокри кърпички, за да избърше зачервеното си потно лице. После, изпълнен с решимост да осъществи намеренията си, се насочи към черното депутатско беемве, което го чакаше търпеливо на паркинга, подложило лъщящата си гърбина под безмилостните лъчи на жестокото августовско слънце.


Двадесет и втора глава

На манастира импровизираната сбирка бе достигнала връхната си точка. Много от участниците в нея вече си говореха по двойки, а Груйо дори си говореше сам на глас, докато най-безцеремонно се облекчаваше на пет-шест метра от шумната дружина.
- Държава, таковата, нема никаква държава! Ако, таковата, имаше държава, то немаше да с-с-сме на това дередже, таковата!...
Никой не му обръщаше внимание. Напълнили търбусите и направили главите, повечето разправяха поукрасени случки, в които, ако самите те бяха главни действащи лица, се героизираха, а дори и да се представяха в комичен план, го правеха с мярка - сакън да не станат за смях и да им тръгне приказка из селото. Ако пък главното действащо лице беше някой друг, и смешното, и глупавото, и грозното в него чрез описанието на разказвача се раздуваше и украсяваше до немайкъде. Добре, че разказвачите се сменяха - така за почти всички жители на Долно Бунище се разпространяваха различни истории, в които истина и измислица се преплитаха по такъв начин, че нямаше и един, останал неокепазен. Но така беше не само в това село, а навсякъде по света, защото всеки за себе си е център на Вселената и е убеден, че всички останали гравитират около него както планетите около слънцето. Пируващите под ореха изобщо не подозираха, че заедно с тях седи на масата и самият Господ в образа на бай Боги. Всъщност и бай Боги не подозираше , че той е единственият и вездесъщ наш Бог и Дух изначален вселенски. Но когато Джонатан като смок на припек през пролетта само след броени часове се изхлузеше от тясната сбръчкана човешка кожа и си възъвърнеше божествената същност, щеше да разбере, че човекът, дори и смятаният от останалите за най-незначителен, е един безкраен свят, една вселена, в която чрез разума и безкрайното си въображение властва като един Бог. Щеше да му просветне в божественото съзнание, че човекът е също като него един Джонатан в своето си пространство и най-после щеше да намери отговора, който търсеше. Съпоставил усещанията и възприемането на света като човека Боголюб и тези на Бога Джонатан, той щеше да прозре, че наивно и самонадеяно е проектирал божественото си „аз” в милиони, в милиарди Богчета-еднодневки, които се разпъваха от раждането до смъртта си между присаденото им „Божествено” и присъщото им животинско „Аз” и никога не бяха, не можеха да бъдат щастливи. И за това вината бе само негова. Защото да даваш живот, означава да носиш отговорност за него. Да се грижиш. Да не го оставяш на самотек с надеждата, че плодът на творчеството ти ще се развива правилно, без да подрязваш ненужните клони и издънки, без да унищожаваш вредителите, пълзящи по него, и без да изстрадаш всеки един миг от растежа му - дотогава, докогато то възправи гордо снагата си и се устреми към високия свод на собственото си осъществяване и възпроизвеждане на едно друго /Бог знае на какво/ ниво.
Съвсем скоро Джонатан бе принуден да се деперсонализира и отново скоростно да се обожестви. Това стана мълниеносно и малко изненадващо за него, защото, след като задоволи естествените си нужди и понечи да седне, мъртвопияният Груйо се стовари върху Радойчо Черния, който тъкмо бе опрял изстуденото потно бирено шише до устните си, пето по ред за деня. Радойчо нямаше късмет, защото под внезапния тласък откъм гърба се захлупи на масата, както държеше бутилката пред лицето си и тя изби един от предните му зъби с горната част на гърлото. Добре, че шишето не се счупи. Окървавен и побеснял, той се обърна и цапардоса жестоко по носа с десен прав опитващия да се изправи Чукундур, който залитна, но бе прихванат овреме от генерала, току-що приключил безплодния, според него, разговор майор Петров. Седящият до Радойчо бай Боги неочаквано пъргаво за годините си скочи, бутна стола назад и се хвърли към разярения и неразсъждаващ, полудял от болка и гняв съсед, за да предпази увисналия в ръцете на Боев Чукундур, който напразно се опитваше да се освободи от здравата генералска хватка. В това време окопитилият се Радойчо със светкавично движение докопа големия кухненски нож и яростно замахна към гърдите на продължаващия да се гърчи в жилавите ръце на генерала Груйо. Всички бяха замръзнали и с ужас наблюдаваха острието, което летеше към гърдите на застаналия между двамата селяни бай Боги. Като по чудо ножът прониза само ризата на възрастния човек и леко одраска лявата му подмишница. От силата на връхлетелия го Радойчо бай Боги полетя назад и се стовари върху Чукундура и държащия го все още здраво генерал. И тримата се пльоснаха на земята, като в първия момент Боев има нещастието да бъде най-отдолу, затиснат от ритащия бясно Чукундур и значително по-лекия от него бай Боги. Останалите, излезли в това време от вцепенението си, се хвърлиха вкупом да ги разтървават. Понеже всеки искаше първи да се притече на помощ, едновременно Боби, Петко, дребничкият Анани и Иван се хвърлиха върху падналите, като взаимно си пречеха в желанието да вземат ножа от ръката на Радойчо. Цялото меле приличаше на мачкащи се един друг ръгбисти връз тялото на сграбчил топката спортист. Само дядо поп, застанал малко встрани от пухтящите, скърцащи със зъби и мръсно псуващи доскорошни сътрапезници, напразно викаше:
- Спрете бе, келеши, ще се избиете - не видите ли, че Радойчо изпущи ножо-о-о-о! Ей, смачкахте стареца бе, говеда-а-а-а!
Никой не му обръщаше внимание - Йончо бе захапал ухото на Радойчо, който ревеше от болка, приклещен едновременно от Боби и Петко, Генералът, подобно дълъг червей, с огромни усилия бе успял до половината да изтегли длъгнестото си тяло изпод камарата шаващи тела, а Анани, който се оказа най-отгоре на кълбото пияни селендури, напразно се мъчеше да се закрепи на върха му.Облещил неестествено очи, той стискаше здраво полицейския каиш, който крепеше гащите върху дебелия задник на Боби с дясната ръка и пазеше равновесие, като въртеше лявата над главата си, досущ като каубой, яхнал бик на американско родео.


Двадесет и трета глава

Джонатан до този момент не си даваше сметка, че се разпорежда като един истински деспот (от гледна точка на земляните) в Безкрая - и с планетите, и със съзвездията, и с млечните и шоколадовите пътища - с всичко създадено, неодушевено и одушевено от него, откакто се помнеше като Бог и Всевселенски дух. Имаше се за непогрешим и това негово убеждение се затвърди през вечността на битието му. Това беше така , защото нямаше с какво да сравни, да съпостави сътвореното от него и също като единствено дете на богати родители си богуваше с мисълта, че всяко негово дело е добро. И така до часа, в който прекара три часа като същество, обречено да изчезне по неговата Божествена воля след миг живот и същевременно одарено с разум и властващо над всички живи твари.
След трите часа в тясната човешка кожа, той, Всемогъщият Вселенодържец Джонатан, осъзна, че нямайки коректив, база за сравнение, се беше самозабравил и бе натворил куп недоразумения. Но от всички тях човекът, създаден по негов образ и подобие, беше най-великото му недоразумение. Джонатан, Владетелят на Космоса, отново лежеше на полянката в подножието на „Щастливеца” и мрачно се взираше в смога, захлупил столицата на малката балканска страна. До него Уилсън не смееше да шукне, за да не отприщи божествения гняв на Господа, все още в човешкия облик на бай Боги.
Защо Джонатан, Всевластният, Единственият, бе побеснял?
Отговорът бе прост. Защото, ако автоматично включилата се защитна система не бе отклонила проблесналото под лъчите на августовското слънце острие на ножа, насочен право към сърцето на бай Боги, Джонатан, Вселенският дух, щеше да предаде Богу дух /сам на себе си - тъпо звучи, но няма друг начин случилото се да изразим чрез оскъдните възможности на човешкото слово/. И тогава пръснатите из Безкрая безбройни същества щяха да останат без свой Отец. Никога Господ-Бог-Боги не бе заплашван по такъв нелеп начин - дори разпнат на кръста в тялото на син Божи той бе запазил цялата си мощ и божествено съзнание. А сега, съвсем наивно се бе намъкнал в кожата на възрастен землянин за няколко часа, отхвърляйки всичко божествено и приел уязвимостта и тленността на човека, осланяйки се се само на една автоматична защитна система... „Ами ако беше отказала?!... Бър-р-р!...” - сбръчканата старческа кожа на бай Боги потръпна.
Сякаш отгатнал мислите на Джонатан, хлапето Уилсън тревожно се обади:
- Голяма беда щеше да ни сполети, чичо Джона, бива ли така да рискуваш? Дано не разберат галактионите, че ще има да ни майтапят по канцелариите!
- Никому нито дума, дребосък!
Господ изглеждаше комично, навъсил лицето си, докато се колебаеше как да постъпи с непослушното човешко племе. Той пристъпваше от крак на крак, тъпчеше напеченета трева в късния августовски следобед и подритваше гневно по някоя шишарка от време на време. „Право казваше Уилсън, макар че е краен и малко прибързан в действията си. Трябва да ги изпепеля до последния тия самозабравили се полуживотни, полу... полу... полунякакви си твари!” - искаше да произнесе „полубогове”, но някак не му се отвори устата да нарече по този доста ласкателен начин тези глупаци, които не знаеха как да използват този божествен дар - Разума. Ядът не му минаваше и ако не бе Господ, а човек, бая псуване щеше да падне, когато изрита нещо, но така силно, че палеца на десния крак го заболя... „ Е това вече е много! Трябва да взема решение."
От една страна, най-лесното беше да да ги изтреби като противни хлебарки - така както унищожи самозабравилите се таронци и МКМ-ци, от друга страна, след като живя три часа като човек, имаше чувството , че трябва да убие част от самия себе си. Колкото и странно и неправдободобно да звучи, но Господ се чувстваше наистина объркан. Изглежда, цялата тая вечност, прекарана в самота и в разговори с различните варианти на собственото си и единствено в Безкрая /поне до момента/ „аз”, бе стеснила иначе безбрежния му кръгозор и някои негови сетива бяха позакърнели… И изненадващият контраст от равнопоставеното общуване с други хора с предишната космична ледена самота, отключването на цялата гама от емоции, особеното удоволетворение от общуването на равна нога с други същества на неговото интелектуално ниво, в случая това на пенсионираният астроном бай Боги, го накара да се почувства така, както никога не се бе чувствал досега. Той се осъзна като друг Бог - по-отговорен за живота и разума, който вдъхваше на различни места из Космоса, проумял, че е необходимо по-дълбоко да вниква в процесите на развитие у ашладисания обект, какъвто и да е той, с присадката на разума.
Изправен над двумилионния столичен град на витошката полянка, Господ непрекъснато се връщаше и отново и отново преживяваше трите часа, прекарани като човек. Отново и отново усещаше топлите слънчевите лъчи и нежната милувка на ветреца върху кожата си, любуваше се, поглъщаше, попиваше отново и отново през старческите очи на бай Боги наситеното тъмнозелено на ореховата шума и бездънната синя вис на небето, слушаше песента на бълбукащата манастирска рекичка, наслаждаваше се на божествения - прощавай Джонатане, за определението - аромат и вкус на опечения шаран и всичко, всичко, свързано с човешкото възприемане на околния свят. Това бе за него неочаквано откровение, откритие, което го накара да преосмисли първоначалния си порив да унищожи живота на земята. Осъзна колко дълбока и силна е връзката между него, Отеца, Безсмъртния, Бога и обречените на смърт негови деца - хората. Той разбра за първи път какво е да чувстваш, да усещаш посредством сетивата си безбройните нюанси на миризми, цветове, форми, състояния - и всичките те пречупени през призмата на съзнанието за краткостта и обречеността на човешки живот, и почувства целия ужас, проклятието да бъдеш човек.
„Трудно е да бъдеш човек!” – въздъхна Бог и реши да направи няколко хоризонтални и вертикални разреза на съвременното човешко общество, след което да определи окончателно неговата съдба. Смуши в ребрата задрямалия Уилсън и му подвикна:
- На работа, дребосък! До следващото завъртане на на тая планета около слънцето трябва да сме приключили мисията си!
- Е-е-е-е! Най-после, чичо Джона! Най-после! - радостно заподскача около него хлапето, щастливо, че скоро ще прекрачи звездния праг на космическия си дом.
След секунди единственият вселенски Дух в двуединството на старец и малко момче се вдълбочи в анализи и пресмятания.

Следва.....