автор: veronikas

Мъничък, дето утре за всичко ще питаш...
Камелия Кондова

Мъничък, вече зная защо,
протягаш към мен ръчички.
И не плачеш, защото внезапно света
се е сринал във твоите мисли.
Мъничък, ти нямаш игла,
с която да кърпиш въздишки.
Изгряваш с усмивка, когато дъжда
гали нежно твоите бузки.
Мъничък, ти можеш в снега
да стъпваш бос, без обувки.
Още нямаш страх от студа
и се грееш сам със усмивки.
Мъничък, твойта малка ръка
сочи всичките мои посоки.
Не, аз не помня кога и защо
сглобих първите думи от срички,
но помня, как рисувах света
с две плитки и лице със лунички...