автор: florans

Енравота не дочака края на тази унизителна сцена. Измъкна се незабелязано, поне така си мислеше. Само колобърът Хитол видя как първият кански син пребледня и с болезнено свито лице напусна жертвоприношението.
Жрецът имаше нарочна задача да държи под око момъка, да запомни всяка негова стъпка, жест, изражение. И той бдеше. Канът не прощаваше пропуски. Подозренията му се потвърждаваха и колобърът бе доволен от себе си. Ако се окаже, че е донесъл грешна информация на владетеля, можеше да изгуби най-малко благоразположението му, поста си, дори да се раздели с главата си. Главният жрец можеше да се възнесе ненадейно при Тангра с помощта на някоя заблудена стрела. Владетелите са непредсказуеми. Дори цял живот да им служиш предано, направиш ли една грешна стъпка, животът ти виси на косъм. Жрецът се обричаше на голяма опасност, като сподели подозренията си с ювиги, но от друга страна, потвърди ли се всичко, укрепваше позициите си. Тангра уреждаше небесните дела, но за земните трябваше да се грижи той – главният колобър Хитол, втори по ранг в държавата на българите. Да служи на двама господари не бе никак лесно…
Още малко оставаше до разобличаването на Енравота, не можеше той да има самообладанието на учителя си Кинам – ще се издаде, ще стане ясно предателството му. Хитол също ще има право на глас в съвета на болярите за решаване съдбата на първородния кански син, но нека види какво мисли Омуртаг. Защо трябва да избързва, защо да използва правото си, ако това може да му навреди? Колобърът трябва да пази своите интереси, а канът нека решава какво ще прави със сина си. Ще го обяви ли публично за поругаване или тайно ще го накаже… Главният жрец нищо не губи, ако изчака. Той добре свърши работата си, ще се отдръпне и ще наблюдава отстрани. Рече ли ювиги да предприеме действие, каквото и да е то, ще го подкрепи. Нека види, че е напълно лоялен към него и властта му.

8.
Омуртаг се прибра в покоите си. Преди това нареди да не пускат никого при него. Нямаше желание да говори и с жена си, пък и защо трябваше да я безпокои. Още не е завършил разследването. Има малка надежда…
Ювиги канът мислеше за случилото се. С какво ромеите, техните врагове, печелят заблудените души? Как успяват да отлъчат хората от вярата им? И защо Тангра го наказва така!? Нима не принася в жертва достатъчно? Нима не уреди държавата си? Толкова строежи, мир и добрини не са ли достатъчни?! Къде сбърка Омуртаг и как ще признае своето поражение? Ако се окаже, че Енравота е заразен с ромейската религия, това ще е най-голямото му поражение… Любимецът му, неговата надежда за продължение. Вярно е, малко време имаше ювиги за синовете си. Държавните дела го поглъщаха. Но няма да търси други виновници, виновен е онзи пленник, омаял сина му, подвел го е… Трябва да пипа предпазливо и да спаси наследника на ханската титла.
Цяла нощ владетелят прекара в размисли, в ума му напираха въпроси, но отговорите бягаха. Мрачината се сгъстяваше и правеше фигурите неясни, мислите му се оплитаха и блъскаха хаотично в главата. Заспа призори.
На другия ден се случиха събития, които накараха канът на българите да потегли отново на път. „Може би така е по-добре – помисли той – нека не избързваме, времето ще покаже.” Заложникът е изолиран и строго пазен. Защо трябва да бърза и разобличава сина си, да всява смут в двореца? Новината бързо ще се разчуе, а това не е в интерес на канския род. Засега ще заключи тайната с мълчание.
Дългото пътуване му помогна да не взема прибързани решения и да даде време на сина си за размисъл. Ако иска да се откаже от титлата ювиги, нека проявява твърдоглавство и се води по ума на един враг и заложник. Братята му ще се възползват от това някой ден. По право властта принадлежи на Енравота, когато Тангра прибере душата на стария владетел, но отрече ли се от вярата си, може да изгуби не само властта…
Омуртаг се надяваше първородният му син да се вразуми. В дългите години на управление бе научил много за човешката природа. Знаеше колко примамлива е властта. На какво ли не са способни хората да се сдобият с нея, а биха дали двойно повече, за да не я изгубят. Канът отдавна беше престанал да се учудва на всичко, дори и най-тъмните страни на човека не будеха у него гняв, защото от опит знаеше, че душата в своето бездъние побира всичко съвместимо и несъвместимо.Тя се лута между Бога и дявола и всеки момент прави своя избор.

…Изминаха години. Тайната на първородния хански син продължаваше да се стаява между стените на двореца. Пленникът остана в тъмницата, изолиран от Енравота.
През това време Омуртаг се отдаде на строителство и се опитваше да не мисли за случилото се в капището. С всеки камък укрепваше държавата и властта си. Пишеше своята история за вечността...
Звиница твърде млад се ожени и сдоби с наследник. Енравота живееше в свой свят, странеше от всички и се стараеше да бъде незабелязан. Препрочиташе тайно няколко книги, останали от Кинам. Новата вяра и самотата оставяха следите на отчуждение.
Маламир беше неспокоен. Досещаше се нещо, дебнеше около тъмницата, опиташе се да подкупи стражата и да разговаря с Кинам, но не му се удаде. Пазачите бяха верни на Омуртаг до смърт, пък защо да рискуват живота си за най-малкия кански син?! Маламир душеше и около най-големия си брат. Дали беше подочул нещо, или сам се бе досетил за измяната му? Хранените хора умееха да пазят тайна. Не се знае откъде дебне опасността…