автор: daro

Когато небето не беше небе...

Със загадъчна усмивка на лицето,
под белите звезди на разтопен емайл
притаен е някъде в планината…
Незнайният човек, страни от герои.
(странна някаква порода
или отвъд природата!?)
Неведомият е... неудобен.
На повелителни стремежи не отвръща с ехо.
На раменете си не носи върхове.
Само топлия му глас от меко било
е сгушено в заливчето на устата.
Той началото си знае,
не крои и не чертае края.
И се търси в средата,
но не в „мекото на хляба“.
(както казваше баща му)
Сред шума на неспокойни птици
свистят откосите на сови.
Изважда ритуалната цигара -
желае да е дим, преди разстрела.
По кори на преживялото лице
оптична точица се спуска
и огънчето си подава.

Когато земята не беше земя...

На завърнатата лента преминават
зелените звезди на детството -
светулките полазили челото.
По примигващите знаци го откриваха
навремето, когато беше мръкнало.
Разхождаше съзвездия.
Беше първият посланик на деня
по зазоряващи комшийски покриви.
Изгряваше по съмнало.

Когато небето не беше небе.
Когато земята не беше земя.

Когато пламъчето
в този миг
изпуска си топчето...
отдалечената синя планета.