автор: Lefty

Есента е тъжна лелка,
която продава тикви на пазара.
Намазани с мед и мъничко канела.
Орехи потракват в душата й
чаровно пожълтяла,
разпръснала кестени и нахапала
препечен щрудел с ябълки.

(Облизвам коричката с пудра захар...)

Продължавам...
Хвърлям заровете и:

Есента е знойна стриптизьорка
заголила бедра в оранжево-кафяви жартиери.
Намига ми с очи от жълади.
Поклаща дюлевите си гърди горещи,
с гроздови зърна, щръкнали и нежни.
Общува ме си без бариери-
търкаляйки се в листопад от спомени,
голи,
непремерени,
добри и зли,
впили корени във времето,
което ни боли,
защото има давност.
Последният откъснат лист
натъжава асфалта
със своята тленност
да бъде днес,
а утре?

Обръщам плочата и ето:

Есента е моден гуру,
излъскал фасона на дърветата преди
да ги разголи до тъжни откровения.
Червени рокли се натискат с кафеникави костюми
на фона на златисти деколтета и ръждиви папионки.
Последен бал на красотата
преди да се разпадне
до черно-бяла снимка.
Последен валс-
Шопен го дирижира с пръстите на виртуоз.
Зимата още спи в кувиоз.

Превъртам лентата на старата касетка и:

Есента е погребален агент.
Изпраща лятото в ковчег...
Кара ме да се провикна:
Хей, Красавице,
не ме викай още при себе си,
защото съм влюбен в Лятото.
В морските му доспехи и пясъчни устни.
В сочните тела на жените
сгушени в тънките дрехи.
В младостта на вълните,
и нощните лунни пътеки.
В рок баладата на щурците,
на които не им дреме за работното време...
Поспри.
Прескочи ме.
Не тичай по мене с водни боички.
В косите да пръснеш с бяло.
В душата с тъмно кафяво.
Недей.
Пощади ме.

Уви,
на финалната права:
Когато дните избледняват,
а нощите са дълги,
Есента ми дава фиш за сметката:
Бях...дете.
Сега съм човек.
Ще...бъда?- грешник.
...и аз тихичко присядам
на ръба на самотата
и поглъщам цялата абсурдност на играта,
в която бягам и не се достигам.

Край.
... и тази Есен ме настигна.