Яде ме времето, с обратната захапка на булдог.
Смалявам се - луна в последна четвърт
пред новолуние. Един последен слог
от думата живот - проклетата.
И ето ме, по-дребничка от мушитрън.
А пък стремленията - ми пораснали до Бога.
Затварям и последната врата отвън,
а да намеря път към райската не мога.
Не знам за там върви ли се, или лети.
А аз кога съм имала криле на птица?
Тунелът, откъм другата страна така блести,
че заслепява вече слепите зеници.
Крайпътен ангел ли е този пилигрим,
с когото днес делим последен залък?
Смъртта, с небелено лице, играе мим,
но опитът да ни развесели е жалък.
И почвам да се чудя - водевил
ли е отвъдният живот или трагедия.
Не съм и срещала обратно някой бил,
да ни разкаже нещо повече, ако е гледал.