автор: gringo

Осемнадесета глава

В жежкия агустовски ден около дванадесет часа едър мургав мъж оглеждаше мястото до моста, където Жорката и Главата бяха размазали беемвето на Пръча в бетонния стълб и приключили преждевременно със земните си дни.
Облечен в типичното рибарско облекло – риза и панталон в зеленикав цвят и обут с кубинки, той стоеше в центъра на обгоряло петно трева на десетина метра от железните перила на моста и се взираше внимателно в черната земя. Тъмното му индианско лице с изпъкнали скули беше сериозно, погледът му сантиметър по сантиметър, без да бърза, опипваше овъгления терен, но изражението му подсказваше, че не открива това, което му е нужно. Майор Петров - защото това бе Вожда, дегизирал се като рибар, въздъхна и като подритна с върха на кубинката малко парченце ламарина, се обърна и тръгна към храсталака от бъз и коприва, стигащи до кръста му. „Мда-а-а, мда-а-а, то си беше ясно, че на мястото на катастрофата нищо няма да открия след три дни, като се има предвид колко народ се е извървил от тука през това време-е-е!.. - тихо си мърмореше под нос едрият мъж. - А и момчетата на Боев са си врели носовете навсякъде, без да намерят никакви следи, а те си разбират от работата-а-а, да-а-а, май ялово ще се окаже идването ми в Долно Бунище!” – продължаваше тихо да си говори майорът, докато си слагаше на ръцете оранжеви гумени кухненски ръкавици - за да не го пари копривата най-вече, която бе избуяла до невероятно височина и бе задушила всичката друга растителност, останала под нея. Освен нея, зад дигата в близост до мястото на катастрофата, стърчаха стари тополи, част от които изсъхнали. Някои от тях бяха паднали и изгнили, тук-там се виждаше по някоя изкорубена върба и по някой дънер - знак за незаконна сеч, с която властите така или иначе не можеха или не искаха да се справят. Вожда внимателно се спусна по дигата и се озова до кръста в разнородния храсталак. В горичката беше влажно и задушно. Спря се за миг и се огледа за следи от скорошно човешко присъствие. Това не го затрудни особено, защото ясно личаха смачканите стъбла на копривата на десетина метра в близост до дигата от мястото, на което стоеше в момента. Не му се щеше да върви през копривата и за това се изкачи отново на дигата, придвижи се до участъка от нея, откъдето най-лесно можеше да се спусне до утъпканото от човешки крака място. „Нищо интересно и тука!- разочаровано си помисли майорът. - Едно типично място сред природата, където рибарите и гъбарите, и дявол знае още кой, за задоволявали физиологичните си нужди. А може би и сексуални...” Очите му шареха с лека погнуса из храстите, из които се въргаляха смачкани вестници, тоалетна хартия, найлонови пликове, фасове различна големина и други боклуци. Като пристъпваше внимателно, Петров започна да се движи спираловидно от центъра на утъпканият храсталак към неговите крайни граници, ровейки с откършена пръчка от време на време в изсъхналата от жегата трева, смачкана коприва и сухи прекършени бъзови листа. Никакви следи, никакви знаци за нещо необичайно. Когато завърши огледа, зелената му риза с дълъг ръкав, която предвидливо бе облякъл за да се предпази от облаците налитащи комари, бе цялата мокра от пот по гърба и под мшншците му. Дишаше тежко. Бръкна в дълбокия джоб на зеления панталон и извади грамаднатата архаична зелена кърпа. Докато бършеше плувналото си в пот бронзово лице, вниманието му привлече един от разхвърляните наоколо фасове. Този му се стори в сравнение с останалите наскоро хвърлен - беше запазен и запазил цвета на цигарата и филтъра, и освен това бе паднал и останал по случайност върху едно широко, назъбено мъхесто листо. Пристъпи, вдигна го и започна бавно да го върти на нивото на очите си. „Така-а-а, така-а-а, я да видим какво имаме тука-а-а. Ха така, хъм-м-м, хъм-м-м!...- със задоволство разглеждаше угарката бившият пехотинец. - То това не е фас, ами си е цяла цигара! Някой си е дръпнал едва три- четири пъти и я е захвърлил...Защо?... Обикновено рибарите и изобщо хората, които обикалят подобни места, не са от най- заможните. А и като се има предвид колко скочиха цените, си е направо странно някой да хвърля почти цяла цигара - разсъждаваше Вожда. - Явно трябва нещо да го е развълнувало много силно! И като гледам, това нещо е най-много от два-три дни. Твърде възможно да е захвърлен точно в деня на катастрофата и изчезването на куфарчето. И ако това е така, значи някой е бил в близост до мястото на произшествието. Да обобщим фактите! Така-а-а - отново провлачи той, докато продължаваше внимателно да се взира в остатъка от евтината цигара, някаква непозната марка със странно име- явно менте. - „Хе-ло-у-у” - засрича бавно. - Интересно, много интересно - мърмореше вече с известно удоволетворение вживелият се в ролята на следотърсача от едноименния роман на Джеймс Фенимор Купър началник на 28 РПУ, - дали тоя Драгомир е пушач и ако е, дали не пуши точно от тия, явно черноборсаджийски боклуци. И още нещо - за да се задържи фаса върху листа на тоя странен бурен, от който би паднал при най-лекия повей на вятъра, наистина трябва да е тук от един, най-много до три дни... - Добре, че е жега и от месец вече не е валяло, ни вятър е духал, та така си е останала угарката върху листото. Е, не че е добре да е такава жега, ама за уликите е добре... Щото ако бе валяло или само малко ветрец да беше излязъл, и тая почти цяла цигара кой знае къде щеше да се запилее... - мислеше си майор Петров, сравнявайки я с останалите пожълтели и сгърчени фасове, на повечето от които бе останал само филтър. - Ще я прибера тая и ще я дам за изследване в Института по криминология и кой знае, кой знае какво ще излезе, ако се сравнят отпечатъците от фаса с тези на изчезналия Драгомир. Няма голяма надежда, но все пак трябва да се провери-и-и... - проточи отново замислено Вожда. - Разбира се, че това е само една доста смела хипотеза и небазираща се на никакви доказани улики, а по-скоро на интуиция, а ние всички знаем, че една гола интуиция не е никакво доказателство, ако не е подкрепена с неоспорими факти! - мърмореше си Вожда сам на себе си и продължаваше да се поти обилно в зелената сауна. Въпреки комарите, пълзящите най-различни странни буболечки и противни паяци, да не говорим за змиите, само водни, слава богу, майор Петров беше по своему щастлив, защото плуваше в свои води. Беше на открито, забравил за противния кабинет и цял погълнат от задачата, която трябваше да разреши, той не се дразнеше ни от влажния спарен въздух в храстите, ни от потта, която се стичаше на ручеи по лицето и гръбнака му. Изкатери се обратно на дигата и погледна към въдицата, оставена на брега. Плувката и не се виждаше. „Къде ли я е отнесло течението...- помисли си майорът.- Само да не се е закачила кукичката о някое коренище... Е, и така да е- голяма работа!” Стигна до пръчката и като я вдигна, се оказа, че наистина се е закачила в нещо по дъното. Вожда дръпна няколко пъти, не много силно, но не можа да я извади. Точно се готвеше да я дръпне за четвърти път и мобилният звънна. Майорът трепна, рязко повдигна върха на въдичарския прът, влакното не издържа и се скъса. „По дяволите!”- изруга той, хвърли пръчката на тревата и извади телефона от джоба си.
- Ало! Кажете!
- Майор Петров? - чу се леко видоизменен гласът на Боев с въпросителна интонация.
- Слушам те, Боев!
- Здрасти, Вожде! Ще карам по същество, защото не е удобно да приказвам дълго!
- Карай тогава! - вметна бившият пехотинец
- В Долно Бунище съм от сутринта. Разговарях с кмета, понаучих това-онова, но нищо категорично до момента. Сега съм на някякъв запой в манастира до селото, на който попът ме представи като негов приятел от казармата. Тука е и тоя Иван, с който изчезналият Драгомир ходел често за риба. Стресна се, като разбра, че съм детектив - за такъв се представих. Но пак ти казвам - конкретно нищо. Само догадки, само предположения, а времето ме притиска... Ти свърши ли нещо? Къде си сега? - гласът на генерала звучеше нетърпеливо, но освен това се долавяше и мъничко надежда в тона му.
- Колкото ти си я свършил, толкова и аз. Тъпча на мястото на катастрофата, което и без това е доста утъпкано от кой ли не през тия три дни.
- Ама нищичко ли не откри бе, Петров, ама съвсем нищичко ли... – едва ли не проплака гласът на Боев.
- Е, има нещо, ама е съвсем несигурно....
- Стига с твойте номера бе, пехотинецо, ще ми изхвръкне сърцето, щом нещо ти е направило впечатление, значи е важно. Уж аз съм детективът, но пред твоя усет и дар да навързваш нещата и откриваш връзката между тях пет пари не струвам, така че казвай какво си открил.
- Нищо особено, повтарям ти, просто в храстите зад дигата намерих сред други боклуци един запазен фас, почти цигара, марка „Хелоу” и допуснах възможността, че може да е хвърлен там по време на катастрофата. Рекох си, че ако се снемат отпечатъци и се сравнят с тези на изчезналия, може да стигнем до възможността поне да изградим някаква работна хипотеза... Че да ти кажа, просто не виждам за какво можем да се закачим...
- Е, все пак е нещо, макар и да има в него много „ако”, но сме длъжни да опитаме! - леко разочарование се усети в думите на генерала. После внезапно се оживи. - Слушай, Вожде, тоя Иван ми е съмнителен, ето сега го наблюдавам, без той да ме вижда. Някак оклюмал е невесел, потиснат - а снощи е хванал бяла риба в един гъол край селото близо четири килограма. Та точно тая риба е повода за сбирката под манастирския орех. Да ти кажа, тия шопи са големи капии!... Само как поркат!... Големи зевзеци са! Та Вожде, хрумна ми една идея - може и нищо да не излезе, ама как се е запекла тая история...
- Казвай, казвай , че ще ми падне батерията! - прекъсна го Петров.
- Докато ние се заглавикваме тука под ореха и бистриме на пияно селската и международната политика, ти що не прескочиш да огледаш около къщата на Драгомир, разбрах, че жена му си е взела болнични и си е в къщи. Не е лошо да поприказваш с нея - току виж , изскочило нещо...
- Защо ти не отидеш, а прехвърляш на мен най-тегавата част от работата? Жената е разстроена, знаеш какво имам предвид...
- Знам, знам, ама ти си Вожда, ти имаш ястребово око - кой от теб по-добре ще забележи нещо, стига разбира се да го има! - изчетка малко недодялано Боев началника на двадесет и осмо РПУ.
- Добре де, добре, не е нужно да ме навиваш, хванал съм се на хорото и ще го изиграя докрай, макар че за какъв дявол се оставих да ме навиеш - и аз, глупака, не знам... Домъкнах се тука инкогнито, маскиран като рибар, да се правя на Шерлок Холмс....
- Айде, айде, недей да ми хленчиш, пехотинецо, знам, че ти прави кеф да навързваш „в логически порядък и взаимовръзка уж на пръв поглед нямащи нищо общо факти и събития”, така че се вземи в ръце и виж какво още можеш да направиш... Виж Петров, - посмекчи тона Боев, - казах ти и в кабинета оня ден - закъсал съм го и сам не мога да се справя. А тоя шибан случай не дава да го подхванеш от никъде - мисля, пресмятам, анализирам - и все нищо. Нищо и пак нищо! Само от тоя Иван ако можем нещо да изчоплим... А, по повод Иван - той е един особняк, нисък, дебел и май е склонен бързо да се пали... Та да знаеш - къщата му е до тая на Драгомир, хвърли и там едно око, знае ли човек откъде ще се пръкне нещо!
- Прав си, генерале, само дето човек не знае, като ровне някъде, дали на люляци ще заухае, или ще завони на умрели лебеди. Само че в нашия случай моят нос ще си изпати...
- Казах ти, ти само ми помогни, докопай се до нещо съществено и няма да съжаляваш, помни какво ти казвам... Може пък тоя случай да е и твоя златен шанс, птичето, което веднъж каца на рамото!... А къщата на Драгомир е петата вдясно от светофара на входа на селото, номер четиринайсе. След нея на номер шестнайсе живее Иван.
- Дал съм ти дума- каквото мога, ще направя! Стига вече празни приказки, ще се чуем!
Майор Петров изключи мобилния и засъбира рибарските си партакеши. Сгъна въдицата, преметна брезентовия сак през рамо и се изкачи на дигата. Долу почти пресъхналата река течеше безшумно и спокойно в адския пек, извиваше лениво, отъркваше се между по-малки и големи зеленясали камъни и почернели от дългото стоене във водата клони. От бледосиньото небе слънцето сипеше жар и всички твари се бяха изпокрили на сянка. Движението по първостепенния път Е-79 не бе натоварено и майор Петров без затруднение пресече двупосочното четирилентово асфалтово шосе и с равномерната крачка на опитен пехотинец се запъти към дома на Драгомир. „Какво пък! Не пречи и да опитам с близките на тоя безпричинно и нелогично изчезнал нещастен човечец. Жена му може да каже нещо интересно, нещо, което да хвърли поне мъничко светлина, нещо... нещо – знам ли и аз какво?! Ако съумея да да я подхвана оттук-оттам с някои насочващи въпросчета, може и да изскочи нещо... Бре, да му се не види! Странна работа! Никаква логика, мотиви - ясно, парите! Та в основата на всяко престъпление са парите! И то не точно те, а илюзията, която дават на човек, че с тях ще си купи всичко, каквото му липсва - уважение, респект, имоти, коли и т. н. Само че..., само че - разсъждаваше майорът, докато с равномерна крачка трамбоваше с кубинките си тротоара на главния път, разделящ на две селото и следеше четните номера на къщите от дясната страна, - само че дори и да не го открият, дори и да предположим, че нашият крадец и убиец се е преборил със съвестта си (което ще рече, че изобщо няма такава), дали е по- щастлив в сравнение с времето, когато е бил беден? Дали уважение, самочувствие и усещане за пълнота, на радост от живота могат да се купят с отнетото от другия, с откраднатото, с придобитото с кръвта и сълзите на ближния? Хич и не ща да имам късмета на тоя, дето е докопал куфара с двата милиона!- смръщи вежди Петров и леко забави крачка, съзрял номера на търсената от него къща. „Прилична къща...- рече си майор Петров, оценявайки измазаната в сиво двуетажна сграда и подредения двор с шахматно забити тръби и привързани към тях стебла на домати, примамливо аленеещи сред зелената шума, започнала да жълтее и да се сгърчва откъм основата на корена. Пипер, зрял боб и разни други зелении, грижливо засадени в лехите, впечатлиха Вожда, видял какво ли не по време на военните си чергарувания. „Не е поливано от два-три дни, а при тая жега още само ден без вода и язък за труда. Ще изгори и пипера, и доматите, и фасула ще се изрони!” Веднага гледката на умиращите от жажда растения и на целият иначе добре поддържан имот тласнаха мисълта му към определено заключение: „Не, не, такъв, явно подреден човек, не би изоставил градината си неполята без причина, още повече, че не е имало сериозен конфликт в семейството! Безработица, криза, женско мрънкане и срам от това, че не можеш да си намериш работа - разбирам, но пък ако всички безработни и гладни рекат да скачат от Аспаруховия мост, то България съвсем ще се затрие!.. Не, приятелю Драгомире, където и да си сега, с пари или без пари, ти, убеден съм в това и си залагам униформата и пищова, че определено не си посегнал на живота си, нито доброволно си напуснал дома си! А това ме навежда на мисълта, че или си отвлечен, или...или!.. Дай Боже да не те е сполетяло това, което ми се върти в главата...”
Вождът спря пред дървената портичка от дъски, само безиросани и после намазани с яхтен лак и през опънатата на метални тръби оградна мрежа обходи с поглед още веднъж, още по-внимателно, останалия без своя стопанин имот. „Дано човекът е добре и по-скоро да се връща, та да полее градината, че май жена му и синът му не са много-много по градинарството!” - рече си майорът-рибар и натисна звънеца. Никой не се появи и след половин минута, този път още по-продължително, задържа показалеца върху четвъртитото пластмасово копче. По нищо не пролича, че някой го е чул. Полъхна лек ветрец и едва-едва раздвижи горещия сух въздух. Под ленивия му измъчен повей листата на омърлушената джанка в двора вляво от вратника помръднаха едва забележимо. Зелената кърпа отново бе извадена от дълбокия джоб на рибарския панталон със защитен цвят и попи влагата от керемиденочервения здрав врат на бившия полкови командир. „Къщата е празна! - едновременно с разочарование, но и с известна доза облекчение си каза той, защото нямаше да му се налага да усеща отчаяно вкопчващия се поглед на обърканата съпруга и да обяснява, че още нищо не се знае за мъжа и, но че се прави всичко възможно, за да бъде открит. - Дали, дали - ама надали!” - устните му се извиха в горчива усмивка. Как би могъл да и каже, че никой не дава пет пари в тая скапана държава за някакъв си незначителен безработен несретник, пък бил той съпруг и баща, и че дори самият той е дошъл не толкова поради загриженост за неговата съдба, а за едно черно куфарче, натъпкано с два милиона лева, което кой знае чий алчно блеснал поглед съзерцава и чии треперещи потни ръце галят като отдавна бленувана любима жена на първа среща.
Майорът прибра кърпата, тръсна едрата си глава, за да прогони неприятните мисли, обърна се и понечи да тръгне към автобусната спирка, но се сети за съседа на Драгомир - Иван, и реши да хвърли в неговия двор един поглед - колкото да му е чиста съвестта, че е направил всичко, за да изпълни поетото обещание пред Боев. „Каша, голяма каша - непредвидени обстоятелства, низ от случайности, нищо не се връзва, идея някаква не ми щуква дори...” - терзаеше се той, понеже бе свикнал да докарва започнатата работа докрай, а в този случай, както по всичко личеше, май щеше да удари на камък. Докато в съзнанието му се виеха и преплитаха като отровни лигави водорасли в мазно блато пораженчески мисли, очите му шареха из дворчето на Иван и грозната му неизмазана къщичка с уродлива пристройка, залепена към източната и стена. Буренясала градина, наполовина по-малка от Драгомировата, разхвърляни боклуци и две неподрязани навреме и с избуяли леторасли сливи внушаваха тежко чувство на безнадеждност и отврата посред убийствената обедна жега. Никакви признаци на живот. Всичко, що дишаше- и хвъркато, и вървящо, и пълзящо, се бе спотаило из възможно най-хладните убежища и дупки, само и само да оцелее в адския пек. Може би единствено лудият бивш кашик майор Петров и вече солидно наквасилата се дружина под попския орех плюс един самотен унил щъркел, стърчащ сред полупресъхналото блато в южния край на селото, бяха единствените същества, които все още даваха признаци на живот. През вратник от грубо заварени тръби се влизаше в занемарения имот и Вожда, тласнат от неочакван порив, след като се огледа на всички страни, направи няколко крачки към него и го подбутна с върха на кубинката си. Вратникът леко изскърца и се отвори.
Получил лесно неочакван достъп до двора, майорът машинално, воден от неясно и осенило го „свише” предчувствие, открехна леко дървената портичка, колкото да влезе, промуши се и като продължаваше да се оглежда и ослушва, тихо и бързо се придвижи към вътрешната страна на къщата. Куче не излая, не се появи човек, врабче не цръкна. Огненото безвремие продължаваше и Вожда се виждаше някак отстрани как извърщва определени движения и действия като на забавен каданс - все едно стоеше отстрани и наблюдаваше странното поведение на непознат човек. Озовал се във вътрешния двор, той се прикри в сянката на широката ниска зелена корона на лешниково дърво, под която имаше чешма. От незавъртяното и докрай кранче капеше вода в зацапано циментово корито и през етернитова сива тръба се процеждаше едва-едва направо в сухата спечена земя. Неопределените мисли, които се лутаха объркано в съзнанието на майора, постепенно се оформиха в смел рискован план. Погледът му приковаха две двукрили прозорчета с прашни стъкла на приземния етаж. Не бяха обезопасени с метални решетки, както повечето прозорци на партера в големите градове. Отляво, откъм Драгомировата къща, двуметров измазан зид с малко комшулуче в средата скриваше потулилия се в лешниковата сянка неподвижно стоящ мъж. Срещу него, в близост до чешмата, висока стара ограда от започнали да гният тараби не даваше възможност чужди любопитни очи да надничат. Срещу къщата ограда не се виждаше от плъзналия къпинак, тръни и всевъзможни бурени, някои от които стигаха на височина до човешки бой. „Уясняване на ситуацията, оценка на обстановката, определяне на целта и вземане на решение!”- припомни си Вожда лекциите по тактическа подготовка за бойни действия по време на атака. Смръщил чело, той бързо извади оранжевите гумени ръкавици, надяна ги умело на едрите си мургави ръце и като грабна един пешкир, метнат небрежно връз чешмата, уви го около дясната, след което се приближи до по-близкото прозорче.

Следва