автор: jantreya

Нощ. Град. И пак изригват светлини
от устията на прозорци. Цветно е
като пред Коледа. Загадъчно звъни
душата на Ноември по небето.
Прибрани са последните деца.
Изметоха листата. Вече чисто е.
Обичам тези мънички слънца
на уличните лампи. Обезлисти
Ноември парка. Ала на мъдрец
не са му нужни външните ефекти.
Причува ми се песен на щурец,
но знам това са звукови дефекти
извикани от сензорния глад.
Опитвам се да смеля тишината.
Да нарисувам пищен звездопад.
Да си припомня мириса на лято.
Защо е нужно? Есента е знак.
Отнякъде просмуква се тъгата
и тихичко потраква нощен влак,
припява си транспортната соната.
Не ми се спи. След влака полетях.
Измислих си една различна гара.
На нея някога, преди, живях
и бившите си думи преговарях.
Ноември е един учител строг.
Той много иска, но и много дава.
И тази вечер е един урок.
Той се приема без да се съзнава.