Сутринта ювиги се събуди по-рано от обичайното. Нареди да извикат колобъра и двамата останаха сами. Ханът се доверяваше на неговата изобретателност и способността да провижда ясно нещата.
Съставиха внимателно план за действие. Хитрият византиец ще да падне в клопката. Няма да му се размине. Бяха изумени от наглостта му да сее семената на своята вяра в ханския дворец. Омуртаг се упрекваше за милосърдието си, трябваше да го държи в тъмницата, заключен и сам. Каква змия беше отглеждал в пазвата си…
По-късно целият аул се събра край жертвеника. Повикаха и Кинам по заповед на владетеля. Византиецът със свито сърце се запъти натам. Нужна му бе сила да понесе езическото сборище. Бе непоносимо да присъства на този варварски ритуал.
Капището се намираше извън вътрешните стени, противоположно на главните порти, обърнати, както и самият дворец на изток. Ниска ограда от каменни блокове го очертаваше ясно. Растителност почти нямаше. Камък до камък оформяха правилен квадрат.
В средата бе жертвеника, обагрен в кръв. Следи от нея личаха и в нарочно направени улеи, по които течеше и се изливаше в жертвените ями. Ромеят се постара да отиде последен. Щеше да стои далече от центъра, да бъде встрани от множеството…
Запалиха огньове. Удряха дърво о дърво, тъпи звуци правеха сборището още по-зловещо. Стомахът му се сви. Знаците, които получи, не му предвещаваха нищо добро. Кинам подозираше, че до ушите на хана е стигнала новината за покръстването на сина му…
Как разпориха животното, как и какво предвеща жрецът, притесненият заложник така и не разбра. До него стигна миризмата на кръв. Множеството бе смълчано, а после се чуха викове и крясъци. Надяваше се всичко да е свършило и да се оттегли по-скоро. Бяха Великите пости, а езичниците колеха невинни животни за угощение.
На поляната сложиха трапеза. Кинам не можеше да се измъкне; усещаше, че бе обект на внимание. Прие смирено съдбата си – каквото ще става, ще става тази нощ.
Ханът, облечен в кожени дрехи, с висок колан, богато украсен със сребро, бе заел тържествена поза и произнесе кратка реч. После всички се нахвърлиха върху месото. Заложникът изпита погнуса, но видя как погледите на хранените хора се съсредоточават към него. Лично главният колобър го покани да опита от жертвеното месо. Кинам смотолеви нещо, очакваше да го забравят, защото пирът ги очакваше. След малко разбра целия им план.
Ювиги с цялата строгост му нареди да яде, иначе ще обиди всички. Напрегнати и любопитни погледи се впиха в нещастния чуждоземец. Личеше, че забравили за угощението, си устройват зрелище. Тези хора, които добронамерено се отнасяха с него години наред, сега чакаха театъра да се разиграе пред очите им. Да опита месо от жертвено животно и то по време на Великите пости бе немислимо. Нямаше как да се оправдава, трябваше да откаже категорично. Видя се заобиколен от въоръжени с копия воини, които го подканяха да вкуси от месото. Като събра смелост, Кинам се изправи, решен на крайна стъпка, прежалил главата си и проговори с твърд глас:
– Каквото принасят в жертва езичниците,
принасят го на бесовете, а не Богу, пък аз не искам да бъдете съобщници на бесовете. Не можете да пиете Господня чаша и бесовска чаша. Не може да участвате на Господнята трапеза и на бесовска трапеза.
Странно спокойствие бе изписано на лицето на пленника. Едва ли някой от тези варвари разбра, че той цитира „Послание към коринтяните”. Дали с това се надяваше на Божията помощ?! Кинам разбираше, че бе в ръцете им, че тук едва ли ще дочака божията правда, но кой друг отговор би бил по-достоен?
Ювиги ханът властно заповяда заложникът да бъде отведен в тъмница и под заплаха от смъртно наказание никой освен стражите нямаше право да го навестява…
Кинам изгуби свободата и си от този ден нататък не споменаваха за него, забравиха го, все едно не бе живял редом с тях. Дори хрониките на гръцките автори мълчаха. Никой не разбра колко живя и кога се пресели при своя Бог ревностният последовател на Христовата вяра.