Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Perunika
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143

Онлайн са:
Анонимни: 786
ХуЛитери: 1
Всичко: 787

Онлайн сега:
:: Mitko19

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2024 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаИзборът (Момичето с перлените коси)
раздел: Романи
автор: gringo

Седемнадесета глава (продължение)


През това време слушащият го Боев отново се обезпокои. „Ами ако вярно е посегнал на живота си и се окаже, че няма нищо общо между него и черното куфарче?
Край, скъсва се единствената тъничка нишчица, ако въобще може да се нарече нишка или следа съвпадението между изпарилите се два милион лева и един неприбрал се у дома мъж....” Облаци помрачиха спокойното до този момент слабо лице на виделият какво ли не разузнавач и го накараха да се усъмни в способностите си да разреши случая въпреки големия си опит в занаята. Басовият глас на попа го изтръгна от душевните му терзания:
- То, някакво недоразумение е нещо станало, нещо непредвидено и Драгомир сигур ще се прибере..., дай Боже, добър човек е, ама то се на добрите се пада да теглят...
Попът спря да говори, погледна генерала и отново заприказва:
- Ама, наборе, сега, като дойде Иван, може да ти каже нещо повече, щото тоя Иван, дето отиде да го вземе Орлин с мотора, по цял ден, пък и през нощта, обикаля гьоловете да лови риба. Комшии са с Драгомир и много често ходят заедно за риба. И сега стана сбирката, защото нощеска Иванчо е фанал на един от гьоловете е те тая риба, дето я гледаш пред тебе и която дедо поп опече с подправки тайни и вълшебни!.. Мъм-м-м-м-м, м-м! Златни ми ръчичики, е те тия двете - мъм-м-м-м! - завря отново длани в прошарената си брада дядо поп, загледан любовно в тавата като ерген млада булка.
- Ей, отче, моля те, мълчи си, както се разбрахме, нека не ме знаят кой съм...
- Не бери грижа, дядо поп не е вчерашен - нали и той е с главна роля в импровизираното театро! – отец Георги зае театрална поза, възви взор към гредоредния свод и изрецитира с апломб: - „Целият свят е сцена и всички хора са артисти”! После се разбърза: - Я по-скоро да носим рибата под ореха, докато е топла. Гледам, и Драгойчо е нахвърлял кебапчетата и кюфтаците на скарата - таман да сядаме и да започваме.... Па белким и с Драгомирчо сичко да излезе на добър край!... - и като внимателно подхвана горещата все още тава с предвидливо подпъхната от двете и страни кърпа, дядо поп внимателно запристъпва към вратата.
Боев я отвори широко и му направи път, след което го последва. Дружината с приветствени възгласи посрещна процесиятя с тавата и веднага Боби и Йончо се заеха да правят място за нея по средата на масата.
- Още пет минути и скарата е готова! - провикна се Радойчо и чукна няколоко пъти с машата - Айде на скарата, народе, айде на кебапчетата - евтино и от месо - пресно, пресно-о-о!
- Още лаеше сутринта-а-а-а - заприглася му Петко Краставия, който бе подмишкосал четири мокри от водата в кладенеца бира и с още по две във всяка ръка вървеше към масата.
- И да е лаяло, какво от това? Още по-добре! Значи, първо, наистина е пресно и второ, наше си е, не е ни от бизон, ни от щраус, ни е стояло замразено петдесет години в некой американски фризер – защити качеството на прясното кучешко месо скараджията.
- Евалла бе, Радойчо, само така! То ако кучешкото беше лошо, то ония с дръпнатите очи немаше да го ядат! – провика се Груйо.
- Аз ви казвам, че как е тръгнало, след пет години кучешкото ще е деликатес! - включи се в темата и Йончо, но бай Боги, досущ като в парламента, го репликира:
- Не си прав, Йончо, макар че ти викат Ученийо!
- Ка-а-а-ак! - възмутено, с постепенно увеличаване на децибелите, реагира засегнатият местен акадамик. - Ти, бай Боги, въпреки цялото ми уважение към възрастта ти и опита, изобщо не си прав! Земните запаси се изчерпват, джунглите в Бразилия и растителността в света се изсича, озоновата дупка се увеличава и е въпрос на време загиването на планетата.
- Е, и какво общо има това с кучешкото? - иронично го погледна бай Боги.
- Има! Те такова има, че и животните намаляват. Кога бех дете, у първи клас, ме беше страх, кога след обед се прибирах по главната улица след училище, защото баш тогава се прибираше стадото с биволиците. Черни, големи, страшни! Сега децата не знаят какво е биволица - е оня ден внук ми, като я виде на снимка, се развика - дедо, дедо бе, гледай, динозавър!...
- По-накъсо режи, Учен, по- накъсо, че ти изпущих мисълта-а-а - викна му Пърхутката, - а и рибата-а-а, рибата изстина!
- Накъсо, - с високомерието на знаещия Йончо презително премери прекъсналия го, - накъсо, маймуните на клона станахме много, а бананите са на свършване, ако ме разбираш. И затова не само ви казвам на всички аз, Йончо Ученийо, че не само кучешко ще ядеме, но като изядеме кучтата, ще минем на плъхове и червеи и накарая сами ще започнем да се самоизяждаме!
Докато траеше спорът, отец Георги и Боев бяха заели местата си под зеления орехов купол, Петко Краставия благополучно беше доставил осемте студени бири невредими на масата, а до тях изпускаха апетитна миризма първата партида кебапчета, опечени от Радойчо. Бай Боги се поизкашля и изслушал с иронично изражение виждането на Йончо Ученийо за предстоящите гастрономически проблеми на човечеството, изясни спокойно своята гледна точка:
- Аз смятам, че по- скоро, поне що се отнася за България, ще изчезнат хората, а пък ще останат кучетата да обикалят на глутници опосканата страна и да доразкъсват оцелелите тук-там нещастни двуноги твари... И ще им слугуват, треперейки за живота си, сегашните екозащитници и кучезащитници. Ти гледал ли си „Планетата на маймуните”, а? Хората им слугуваха и им бяха станали роби...
- А бе, будала с будала, това е само филм, фантастика, разбираш ли, бе Боголюбче! – обади се отново Йончо. - Ще приема, че се майтапиш, защото ако наистина говориш сериозно, значи деменцията те е хванала...
- Аз не знам дали старческото слабоумие ме е хванало, но хора, питам ви, колко старци и деца разкъсаха бездомните улични песове и още колко още трябва да разкъсат, за да проумеете, че живеем не в човешка, а в кучешка държава - и в преносен , и в буквален смисъл. Та какво след пет години ще стане, никой не знае, и дори Йончо Ученийо не знае, но факт е, че кучето е по-ценно от човека в настоящия момент!
- Наздраве, висаджи-и-и! - изцепи се Пърхутката. - Я да си гледаме кефа, че според календара на маите ни остават още три месеца. Има си управници, те да му мислят за кучетата! Мене ако ме питате, ако псетата ни превземат, може и да станеме по-добре! Само да не са некои виетнамска порода, че колко има да си връщат!
- Ха-ха-ха-ха! - запревива се от смях Боби. - У кучешката държава може па за беднотията да е по-добре! Еле ако почнат да ядат най-напред от баровците....!
- Е че що да не започнат от тех? - обади се Чукундуро. - Ем са по дебели и по тлъсти, като прасетатата, дека ги ранехме с типов леб по времето на бай Тошо, ем направо може да си останат у парламенто - готов свинарник, дето се вика, и кюфтетата са им там за угояване. Само псетата, кога земат властта, да ги запрат вътре и после да си ги ядат! - Чукундуро се ухили, зарадван, че може така умно да се изкаже, и довърши мисълта си самодоволно - То, толко месо депутатско, че докат ни доде ред на нас, бедните, се ше измислиме нещо през това време, та да се справиме с псетата!
- То това добре, само дано псетата се оправат с депутатите! - вметна Пърхутката. - Щото ние с депутатите не можеме да се оправиме, а с помиярите ще ни е по-лесно!
- Нема начин това да стане! - авторитетно заяви бай Боги.
- Защо така говориш бе?! - зяпна го учудено Радойчо.
- Защото депутатите и псетата са в съюз и пак ние ще сме прецаканите. Нали ги защитават. Бедните са си бедни, богатите – богати. От Бога тъй е наредено! - заключи примирително и мъдро бай Боги.
- Кучета ги яли сегашните управ-в-в-вници! Не наядоха се, не напиха се, не накрадоха се! - изрева Груйо и думна с юмрук по дъбовата маса така, че чиниите се раздрънчаха и част от присъстващите се стреснаха.
- Ей, Чукундур с Чукундур, ракията ми разле бе, загубеняк такъв! - изстена Радойчо, като жално попиваше с поглед ракиеното петно пред себе си.
- Майната ти бирена, една ракия – голема работа! - не се озаптяваше разфучалият се Груйо. - Слушай ме какво ти приказвам, белким вденеш нещо! - и като погледна с накървени очи към Радойчо, продължи - Едно ти казвам - и куче да турат за цар на държавата, и вместо депутати псета да избереме у парламента, по-кучешки от сега живота нема да стане!
- Наздраве, Груйо! Само така! Аз даже ви казвам, че по-добре може да заживееме, ако некое псе туриме за цар...
- Е-е-е-е, Чукундур, прекаляваш - то че и тия, и ония, са маскари, как е рекъл бай Ганьо, не е лъжа, ама пък чак толкоз...
- Какво толкоз, какво толкоз! - заимитира го Груйо, - Я ти, главо учена-недоучена, ми кажи, като през тия години се уж човеци се сменяваха да ни управляват и вадят от калта, какво направиха? Нищо! Едно големо нищо! И едно яко крадене! Та затова ви казвам - по-добре животни да ни управляват, защото се по-човешки ще се държат от хората! А то сегашните са бетер от най-големите дзверове...
Боев наблюдаваше с интерес спорещите подпийнали селяни и погледът му като че казваше: „Я-а-а-а, че тия даже и се опитват да разсъждават! И дори стигат до изводи и обобщения, имат мнение! Затова не върви държавата, защото всички в нея са философи и си мислят, че несправедливо са на дъното на обществения казан. Ама ако им подадеш пръст, цялата ти ръка ще отхапят!.. Ей те тия поборници за правда и свобода човешка, върли критици на всичко и вечни недоволници, само веднъж да се докопат до властта или калъчката - то се едно де, ще станат по-големи тирани и от римските императори. Даже и наш бай Ганю ще онемее пред ищаха за власт и просташкото безочие на своите потомци!.. Е-е-е-х, що не седна да ги изтипосам тия юнаци в някое книжле.... - събудиха се у Боев позабравените писателски мераци.
В далечината се чу рев на мотор и след минута само втори пасажер, здраво вкопчил ръце около кръста на моториста, влезе в полезрението и слуховия обхват на врякащите един през друг селяни и ги накара да замълчат за малко.
„Те го те и Иван най-после!”, „Айде бе, докога ше те чекаме?!”, „Седай, че нема да закачиш ни от рибата, ни от поповата!” - разнесоха се подвиквания от всички страни.
Иван огледа със скрито любопитство насядалите около дългата маса и очите му недоверчиво се спряха на непознатия висок мъж, който го гледаше с безразличие. „Кой е тоя, мамка му!- уплаши се не на шега. - Да не би нещо .... да се е разбрало! - парна го веднага гузната му съвест, но разумът му бързо отхвърли това подозрение - Не може да бъде... Само спокойно,.. само спокойно, да не се издам!..” И Иван с насилена усмивка се заклатушка към групата, която бързо забрави заплашващото да се превърне в поредната караница спречкване.
- Седай тука на централното место, до отчето, - правеше му място Йончо Ученийо,- и до неговия приятел от казармата, Милчо. Не го гледай, че така се е изтупал у костюм - печен е, наше момче!
- Е па може ли инак?! Щом е на попа приятел и са служили заедно, то значи е и наш приятел! - любезничеше Пърхутката малко прекалено, защото имаше да връща двайсет лева на попа и гледаше да му се хареса.
Боев се изправи и подаде ръка на Иван, който я пое поуспокоен. Двамата си казаха имената и гласовете им се смесиха с общата глъчка на набиращата все повече и повече инерция веселба. Чашите все по за кратко успяваха да задържат поповия елексир в стъклените си прозрачни утроби, ченетата стръвно дъвчеха, гълчавата се усилваше и всеки гледаше да вземе думата, за да изрази своето мнение по личен, регионален, държавен или международен въпрос, да се отърси от налепилото се по него сиво еднообразие и гнетящите го грижи. На подобни агори из цялата страна хората се събираха, за да разтушат малко душите си и отпуснат свитите си сърца, като изкарваха на показ, без много-много да му мислят, съкровени преживявания, разочарования, болки и омрази. Принудени да си натискат парцалите на мизерните работни места и да работят на довчерашни бандити и жалки мошеници за жълти стотинки, те се озлобяваха и потисканата в гърдите им омраза нарастваше все повече и повече. Тя диреше изход, място, отдушник да се излее заедно с насъбралата се помия от дребни недоразумения, собствени грешки и конфузни моменти извън тялото и душата чрез гневен словесен поток или пиянско лигавене - без значение как, стига по този начин да облекчи малко обременената психика на смазаното от съзнанието за собствената си незначителност човешко същество. Тази ферментираща в най-отвратителна отровна амалгама омраза и негативизъм напразно се стремеше да се материализира в някакво рационално действие, в отпор срещу системата и самодоволните загладени и безскрупулни нейни представители. Ако преди социалистическата уравниловка гарантираше хляба и относителната сигурност за сметка на свободата на словото, то сега, в продължилото повече от двайсет години безвластие, безверие и бездуховност това свободното слово се оказа единствената утеха на прецакания - за кой ли път - българин, и то измамна утеха, защото само по себе си словото е нищо, ако не води до действие, до промяна, до преосмисляне на идеи и оплождането им с нов смисъл. И най-прекрасните слова са само празнословие, ако не откриват нови хоризонти, ако не дават нови надежди и не правят човека щастлив. Популисткото ораторствуване, нарцистичните хвалебствия и лъжовните обещания за прогрес от страна на дребни душици, издигнали се по стечение на обстоятелствата на гребена на зловонната политическа вълна превърнаха страната в карикатурно копие на Хайд парк, където така жадуваното преди право да изкажеш свободно собствена позиция и мнение се изроди в отчаяно псуване на властта им. Това се оказа единственият начин за лумпенизирания се и обеднял народ да изпусне парата, отровата и омразата, породени от безсилието му да промени дереджето си към по-добро. И затова въпреки привидното веселие и леещия се изобилно алкохол, въпреки шегите, юнашките провиквания и песните, дружеските сбирки и празенства по различни поводи оставяха тежко чувство и изглеждаха някак насилени, изкуствени и дори жалки.
В един момент Петко Краставия си спомни, че генералът не бе довършил историята от детективската си практика и му подвикна свойски - на маса хората бързо ставаха близки:
- Ей, Миле, ама ти не доразказа историята за оня, адвокатина, дето те наел да следиш жена му....
- Верно бе!.. - обадиха се и други и Боев бе принуден да доразкаже чутата от негов познат случка за жената на адвоката, която сякаш бе измислена от самия Бокачо. Но преди това за части от секундата мерна внезапно посивялото лице на Иван, който застина с насочена към чинията с кюфтета вилица, дочул думите на Петко. Боев притвори очи на секундата и и извърна глава, за да не се усети Иван, но чувствителните сензори в тренирания му мозък мигновено отчетоха пробягалото безпокойство и страх в уморените сиви очи на тантурестия селянин. „Това е!- запяха фанфарите на надеждата в сърцето му и ловджийският му нюх, надушил топла следа, накара тънките му ноздри да потрепнат. „Това е!.. Не му е чиста работата на нашия рибар... Има нещо, има нещо притеснено в него, напрегнатост някаква..”- препускаше мисълта му по току-що надушената прясна диря, докато в същото време слушаше собствения си глас да озвучава пространството под гъстата сянка на стария орех:
- ...И тогава адвокатът попитал жена си – „Ама Шуши, къде с тия куфари?” „Отивам, Цоньо, при Евстати, дето присвои близо милион от фонд „Земеделие” и който ти спаси от затвора!...” „Ама чакай, как така, нали щяхме да ходим на „Боровец!” „Какъв ти „Боровец”, аз отивам с Евстати на Малдивите!” „Ама как така, ами аз!....”- запелтечил ошашавения адвокат „Какво ти, какво ти!- невъзмутимо отговорила жена му - Ти си адвокатствай, че още колко като Евстати има за отърване от затвора, а по-кадърен от теб няма в цялата адвокатска колегия!”....
Последните думи на генерала се изгубиха в дружния кикот на тайфата.
- Един път и аз да чуя, че адвокат се е прекарал! - цвилеше Петко.
- То това, че са прецакали адвокат, си е чист виц. Щото адвоката в живота никога не пада по гръб и е винаги на далавера! - изказа всобщото мнение Анани.
Останалите одобрително закимаха с глави. Йончо преглътна една заседнала на гърлото му рибена кост, проплакна го с една глътка от попската ракия и рече:
- А бе у тоя живот празно нема и всеки си намира майстора един ден... И адвокатите, ако че са толкова учени и най-големи лъжци и мошеници - защото обръщат истината с хастара наопъки и мамят законно, извъртайки закона за пари, и те не могат да се оправят с женското племе!
Отново климане на глави в знак на съгласие с говорещия. Разговорът най-после се завъртя около вечно присъстващата тема на мъжките сбирки - жените и тяхното коварство, лъжовност, невярност и така нататък в същия дух.
Боев продължаваше скришом да наблюдава Иван, който посърна и все по-често започна да надига чашката. Старата лисица прехвърляше различни варианти за по-нататъшните „бойни действия” и плетеше различни комбинации, като преценяваше коя от тях би му донесла успех най-бързо. „Първо, трябва да съм уверен, че не се лъжа в предположението си и второ, трябва да предприема нещо много бързо. Трябва ...трябва... - луташе се мисълта му, но малкото време, с което разполагаше да намери куфарчето с парите го притесняваше и той не можеше да намери решение. - Трябва ми помощ! Помощ от приятел! Ха-ха-ха!...” И въпреки ядовете му в съзнанието му изникна особената брадичка на един дебеличък водещ шоу по телевизията. „ Що ли не се обадя на Вожда! Да видя той докъде я е докарал! - сети се той, - Нали обеща да ми помогне... Я аз да стана и да му звънна, пък и от по-далечко да понаблюдавам как ще се държи нашият рибар...”
- Трябва да проведа един разговор... Извинявайте! – генералът внимателно се измъкна иззад масата и се запъти към сянката на манастира.

Следва


Публикувано от alfa_c на 13.11.2014 @ 19:39:07 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   gringo

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

19.04.2024 год. / 02:42:53 часа

добави твой текст

Warning: Cannot modify header information - headers already sent by (output started at /home/hulite/www/www/modules/News/article.php:11) in /home/hulite/www/www/modules/News/article.php on line 277
"Изборът (Момичето с перлените коси)" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Изборът (Момичето с перлените коси)
от kasiana на 02.05.2015 @ 19:55:05
(Профил | Изпрати бележка)
Скоро не съм имала толкова силно желание да разбера,
колкото се може по-скоро какво следва по-нататък
в романа ти, Ринго!!!!!

Това е сигурен белег, че истинският читател
ще оцени по достойство написаното от теб!:)

Поздрави!:)


Re: Изборът (Момичето с перлените коси)
от gringo на 08.05.2015 @ 14:09:21
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря!
Поздрави и на теб!

]