автор: osi4kata

Леля Ива леко приглади най-горния чаршаф и затвори раклата. Всичко си беше приготвила – рокля, бельо, чорапи, обувки, сребърен пръстен с рубин, диадема за косата, едно меко ново одеяло, два снежнобели чаршафа, възглавница и калъфка, избродирана ръчно от нея самата. Навремето я избродира, когато още можеше и когато децата бяха край нея.
През последните години самотата я затискаше с месестото си тяло и не ѝ позволяваше нищо да прави, освен това сякаш слагаше ръце на очите ѝ и тя не виждаше. Беше ѝ дала право само да мисли. И те да бяха мисли като мисли, а то - чер рояк от тъжнотии. Тази нощ трябваше да се сбогува с живота си и да си тръгне. Време беше, време беше да се срещне с Гришо. Откога му обещаваше, всеки път щом се явеше в съня ѝ и я подканеше, тя все му отвръщаше уклончиво – „Скоро, скоро..“. Ама пустият му живот – хем пълен с нерадост, хем скъп! До днес все не се престрашаваше да си тръгне, но сега беше готова.
Беше се прибрала у дома си сутринта, синът я докара, стовари багажа в антрето и някак неловко я прегърна. Гузен беше, а не трябваше. Знаеше леля Ива, как стари и млади трудно съжителстват накрая. Младите като че ли надушват края и се плашат от него, страхуват се да погледнат набраздените лица на родителите си и помътнелите им очи. Извръщат поглед от разкривените им крайници и не щат да чуят за болежките им, нито за проблемите им, нито да слушат спомени. „Стига, ма бабо, ми разказва за сестрите си! Аз не ги познавам, не съм била родена, когато те са починали!“ – така я пресече онзи ден Крисито, правнучката, и после синът ѝ Михо я скастри, че пречела на детето да си пише домашните.
Леля Ива не се разсърди, не можеше да вини детето, че не се интересува от миналото. Децата все напред гледат и все за игри мислят.Упрекна се мислено, че не се е съобразила с това, наведе глава и обеща на Михо, че няма повече. Михо я прегърна през раменете и я целуна по темето. „Не им разказвай нищо, мамо, те сега се раждат научени. Други неща ги интересуват – интернет-минтернет, чатове-матове...“ . Михо беше добър син – строг и откровен, не се бе метнал на нея. Тя не беше такава... Когато бяха деца той и брат му, толкова много ги обичаше, че не можеше да си позволи да бъде нито строга, нито откровена. Търпеше ги, каквито са си и не говореше на Гришо с дни, когато той ги възпитаваше по мъжкия си начин. Шамареше ги здраво, удряше ги по дупетата и те ревяха като магароци и бягаха из двора... После изведнъж пораснаха! Мъже станаха, като че за една нощ... Докато им бършеше нослетата и ги успокояваше с благи приказки, на тях им поникнаха мустаци. Като в магия! Изкараха казармата, после си доучиха, станаха инженери, ожениха се и една година и двамата им доведоха по едно внуче – да си имат занимавка. Тя и Гришо бяха на седмото небе, сякаш втора младост изживяха покрай внуците – Гачо и Ивето. Водеха ги на Вършец, на морето,на Сандански... Обличаха ги като кукли и хората се обръщаха по улиците да им се радват – такива хубави и слънчеви деца бяха. После Гришо падна от стълбата, докато обираше ябълката.
Не биваше да се качва тогава той, трябваше да изчака съботата – да дойдат децата, да я оберат и да сложат джибрите. Беше родила като луда, пустата му синапка. Гришо оживя, но остана на легло. Парализира се дясната половина на тялото му, трудно говореше, а и мозъкът беше засегнат.
Леля Ива отначало не разбра за мозъчните поражения, Гришо звучеше ужасно, фъфлейки и влачейки думите, но като че ли не говореше безмислици. Докато един ден, тъкмо децата си бяха тръгнали, той не се провикна съвсем ясно „Водата, водата иде. Черната вода! Ще отнесе децата, бягай, Ивке,. да ги грабваме“... От там насетне Гришо тръгна все по-назад, дет‘ се казва.
В началото младите идваха още от петък вечер, грижеха се за баща си и дядо си, помагаха ѝ. Снахите перяха, тупаха, готвеха... Първо те се скараха – за глупости, за стари работи... Коя колко била получила от тях. И двете бяха получили достатъчно, всичко им бяха накупили, а и децата им бяха порастили... После се скараха синовете. И разредиха посещенията си – уж че не искали да се засичат там и да не дълбаят повече. Не че можеше да се дълбае по-дълбоко... Гришо гаснеше, остана само кожа и кости. Много рядко идваше на себе си и тогава я питаше за „децата“, и тя го лъжеше, че са тук, ама са отишли всичките вкупом до Реджо – кръчмаря, да се почерпят по едно кебапче, а момчетата и по една гроздова.
Гачето и Ивето, внуците, идваха през седмица, но и те се „сджанкаха“ за нещо и Гачо спря посещенията, защото баба му го смъмри, че е прекалил.
Леля Ива изпълни дълга си. До последно остана до леглото на нейния Гришо, с когото беше живяла по-дълго, отколкото с роднините си.
Сестрите ѝ бяха живи тогава и идваха да я видят и да помогнат, с каквото могат. Ама какво ли можеха те вече... Четири сестри бяха те, но останах само три. Блага, най-старата, се бе споминала няколко години преди това.
За рождения ден на Гришо през онази година дойдоха само сестрите ѝ и Ивето. Момчетата и снахите не дойдоха, сигурно са били заети, денят се падна през седмицата. Изпратиха съобщения.. Гришо и той дойде на себе си през онзи ден. Жените наредиха масата, бяха сготвили голямата гъска, увита в последното за сезона кисело зеле. Пролет беше и всичко нацъфтяло из двора и ухае, ухае. Прозорците - широко отворени, а от тях се чуваха птиците. Обядваха и накрая Гришо помоли за чашка ракия. Нали беше рожденик – не му отказаха. Леля Ива доближи чашката до устните му, той близна малко, затвори си очите, отвори ги пак, хлъцна и... до там! Издъхна. Тръгна си без да каже и дума и навярно затова тя не спираше да го сънува. Говореха си много, щом той се появеше, казваха си неща, за които преди и през ум не им беше минало да си говорят.
След погребението, когато с „децата“ разделиха парите от неговата книжка на две и после още на две, Гришо се намъкна в съня ѝ за пръв път и от дума на дума – придума я да им подели по равно нейната половина. И тя го направи. Някой път си мислеше дали тоя Гришо от сънищата е същият неин Гришо, когото тя познаваше толкова добре и беше сигурна, че той би помислил и за нея в случая. Да не остава тя само на едната му пенсия и да я подбутват снахите насам-натам. Като ненужна мебел я чувстваха те. Като вехта мебел, заседнала в къщата им и се чудеха накъде да я сбутат през зимата. Ту голямата снаха, ту малката. Внуците пораснали – никакви не се вясваха из къщи. Леля Ива с четири очи гледаше да се запролети и да си ходи на село. Обичаше ги и позволяваше да я разиграват, както си искат – само за продаване на къщата дума не даваше да се издума още.
Гачето се ожени в същата година, когато по-малкият син на леля Ива се разведе. Йовчо. Не беше подготвена тя за такова чудо, в техния род нямаха разведени. Хубави – лоши, търпяха се до гроб. А булката на Йовчо не бе лоша. Малко инатлива си падаше, ното кой си няма кусур. Обаче синът рече, че не може повече да живее така, искал жена да го гледа в очите и да го обича. Чунким като го гледа в очите е задължително да го обича, ама ходи му обяснявай. Намери си той нова жена, кажи-речи на годините на дъщеря му – на Ивчето и я доведе на село. Тя тупа, шета, готви и т.н. , представи се с една дума. Повече не дойде, работела много отговорна работа. Ивчето ходеше като попарено милото. Туриха му срам на детето. А майка ѝ, бившата снаха, разправяла на познати из селото, че тя – леля Ива била виновна за всичко. Не им стигали парите, а тя не щяла да продаде къщата. Е, сега дали им стигнаха парите, като си разбутаха семейството и детето им като ходи кат‘ попарено?! Тъй се питаше леля Ива, но неусетно вината се настани у нея, а едновременно с това назря и решението ѝ да продаде къщата. Ще им раздели своя дял, та да спаси поне семейството на Михо. Придърпа Йовчо и му каза какво е решила, и го накара да се закълне, че няма да остави Ивчето с празни ръце, а той сви устни и ѝ рече, че не е луд да го стори, тя добър ден не му казвала, той пари щял да ѝ тика в ръцете. И така... В чудо се видя леля Ива, нагълча бай Гришо насън, щото той я посъветва да направи, както децата искат. „Гришо, те не са деца вече, те са чудовища. Само пари и имоти са им в главите... Дано мирясат, че не е на хубаво чак толкоз алчнотия...“, а Гришо ѝ се смееше и я подканяше да ходи при него и да остави дечурлигите на мира. „Рано е, рано... Ивчето трябва да подсигуря.“ И така, докато един ден Ивчето не покани всички тях на ресторант и преди да донесат манджата не извади от чантата си парите в кеш и документ по прехвърляне. Накратко – тя плати цялата къща и баща ѝ и чичо ѝ си сложиха подписите на документа. Леля Ива – също. Нахраниха се, унуката плати цялата сметка и ги покани на сватба. Женела се за някакъв инвеститор.
Ивето не остана по-назад от татко си – нейният съпруг беше на неговите години и за капак на всичко не знаеше бъкел български. Туй последното май не беше толкова зле... Беше австралиец , запознали се с Ивчето по време на някакъв полет. Ивчето работеше като стюардеса. Парите за селската къща били дългосрочна инвестиция, смятал като се пенсионира да развие селски туризъм. Ивчето смигна на баба си и ѝ каза на ухо, че къщата е на нейно разположение. „Ама как така? Какво ще каже майка ти?“ – дръпна се леля Ива, но внучката отвърна, че майка ѝ няма глас в тази история. „Аз съм омъжена жена, бабче.“ И после заминаха за Австралия. Уж за сватбено пътешествие, но се обадиха по някое време, че няма да се прибират,там оставали, по-лесен им бил животът там.
Леля Ива поживя известно време сама в къщата, дори се престраши да изкара и една зима там, но повече „не рачи“, жестоки бяха зимните виелици тъдява, страх я беше, че ще излезе за дърва под сайванта и няма да може да се прибере после. Ще я намерят чак като се запролети, те през зимата нямаха работа на село.
Когато се роди правнучката, дъщеричката на Гачо, на старата ѝ просветна пред очите. Надяваше се, че ще оставят детето на нея – тя да го гледа, ала младите нямаха подобни планове. Младата снаха се настани в големия градски апартамент и завладя територията. Свекървата Милка подви опашка и единствения човек, на когото си позволяваше да „прави парчета“ беше леля Ива. Всички у дома работеха, за да хранят снахичката и внучето. Две хубавелки-горделивки, бързо усвоили маниера по подбутването на „бабата“ като ненужна вещ. Ако бяха груби, може бипо-малко щеше да я боли леля Ива, но те не бяха. Бяха просто безразлични, не влагаха нищо в небрежния си тон, с който я прекъсваха, докато говори или докато я порицаваха за нещо. Крисито бе едно умалено копие на майка си – присвити гнусливо устнички и огромни, нагли очета. Казваше ѝ „бабо“ пред другите и „дърто“ пред майка си и насаме. Тя се опитваше да прикотка малката, да спечели за себе си поне едното му уважение, ако не обич, но не успяваше . Внукът, Гачето, не забелязваше нищо или не искаше да забележи. Или го приемаше за нормално. В кой свят живееха децата ѝ? – питаше се леля Ива и броеше дните до пролетта.
И ето я сега отново в дома си, в бившия си дом, който сега не ѝ принадлежеше, но не тази бе болката ѝ. Тази нощ щеше да премине отвъд, при Гришо. Тази нощ щеше да умре.Твърдо беше решила. Всичко бе подготвила за погребението, в раклата при погребалните чаршафи и дрехи бе оставила хиляда и четиристотин лева в брой – за разходите по погребението, останалите пари бе завещала на Ивето, написа завещание и съседското момче я закара до районния град да го завери днес следобед. Този път не се вслуша в Гришовия съвет, който прозвуча в съня ѝ долу-горе така „Никога, никога не разделяй децата и внуците. Каквото за едно,това за всички.“ С Гришо щеше да се разбере много скоро. Нощта прилегна над къщата, леля Ива се приготви за лягане, после отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади топлийката.
На другия ден по обяд съседката я намери – студена и усмихната. Със затворени очи. Селският доктор дойде и постави диагноза – инсулт. Никой не забеляза малката сребриста главичка на топлийката, дълбоко забита в меката част непосредствено зад ухото ѝ.

Р. Симова