автор: Shrike

Малко по-рано, преди изобщо да бе тръгвала за където и да било, любовницата на времето, лъстива костенурка играеща си с вятъра и мислите, прошепна едва чуто името Елена и едно блудно момче се завърна. Защото го целунах. Без да съм фея.

Магьосникът, който погрешка се бе оказал на бала с най-хубавата принцеса, белоснежна красавица, съблазнена набързо в ъглите на ежеднивието, се запита за смисъла. Аз исках да го целуна. Без да съм фея. Нарисувай ме с огън, крещях. Нарисувай извивките на гърдите ми. Ала той любеше друга във фоаейето.

Защо целувам ли? Защото ако ги погледна в очите се превръщат в каменни силуети и скалните орли хищно извиват ноктите си в неумолима хватка всеки път щом прелетят достатъчно близко. След това бавно ме събличат и каменните им пръсти оставят пътеки. Толкова е студено. Нощта запълва тесните улейчета с кристална вода, която мълчаливо сбирам в скута, където ръкавите на делтата се преплитат в рунически знак. Мечтите препускат като бели коне през безсънието.

Елена. Мразя те! Няма никога да те стигна. Защо винаги тръгваш? Утре тръгваме. Точно така. Утре тръгваме. При всяко движение картините върху щита се променят. Любовната страст на преплетените тела прелива в смъртна агония. Обяздваме времето. Все още не съм отлетяла с каляската си, магьоснико. Ще те погледна в очите. След това ще танцуваме.