автор: gringo

Шестнадесета глава

Междугалактическият дух Джонатан въздъхна също като истински землянин и се обърна към Уилсън:
- Ставай и да я почваме отнякъде, че още колко галактики трябва да пребродим и да инспектираме, и колко още трябва да открием - като си помисля, свят ми се завива!
- Аз предлагам да сканираме, както сме си полегнали, вертикалните и хоризонтални структури на обществото на цялата планета, да телепортираме в междугалактическия институт по един екземпляр от всяка ера - като почнем от това, дето тия същества с бегли зачатъци на разум са нарекли първобитно общество, значи, от периода, когато ашладисахме калема на разумността в грозните вряскащи екземпляри, дето скачат по дърветата, та стигнем до сега обитаващите планетата техни еволюирали подобия.
- Е, ти, дребен, искаш винаги да минеш по лесния начин! Та то ако беше за едната информация, то да си бяхме стояли в Междугалактическия център и да си играем на „Познай коя е Галактиката” или да взривяваме звезди, докато докарат образците с летящите чинии и ги изследват в седемстотин седем и седмото измерение . И после, хоп - още не стигнали до третата звезда за взривяване, да получим готовите резултати, въз основа на които ще вземем решение за продължаване на експеримента или пък унищожение на съответната планета. Елементарно, Уилсън. И освен това, не си прав, дето казваш, че облагородените от нас форми на живот са еволюирали. От първоначалните ми впечатления, макар и бегли, ми се струва, че по-скоро са деградирали.
Джонатан не пожела да се ползва от безкрайните възможности на божествения си потенциал, а прецени, че за да си обясни някои особености на модифицирания от него преди милиони години маймунски мозък, трябва да стесни милиони пъти капацитета си и да го сведе до човешкия. Запазвайки божествената си същност, той се задоволи да пречупи възприятията си за ситуацията на земята през призмата на човешките представи. Но Уилсън, другото му „аз”, нещо се опъваше и предпочиташе да претупа работата. Което бе недопустимо. И непростимо. И без това бяха с доста векове закъснели за тая, оказваща се, наложителна инспекция.
- Джонатан, зарежи тая идея да се смесваш с хората, да мериш с техните мерки! - мрънкаше Уилсън.
- Стига, Уилсън! Знаеш, че е от съдбоносно значение е да не изоставяме на произвола на Безкрайното Зло планетите, докоснати от Божествения ни дух. Ние носим отговорност за Безкрая и когато недогледаме нещо, последствията могат да бъдат страшни... Видя какво се случи с планетите от галактиката „Гарона”... И затова искам да проумея къде бъркаме, та така се израждат нашите експерименти. Или се превръщат в нещо, застрашаващо сигурността и хармонията на Хаоса, или стават толкова безлични в съвършенството си, че всъщност се оказват безсмислени. За да си отговоря на някои въпроси, ще трябва да стана част от процеса. Тия организми имат една приказка, която използват, за да кажат, че един низш зачатък на живот като тях не може да знае всичко и тя гласи: „Да не съм Господ (демек аз), че да знам всичко?!” Обаче те, горките, не знаят, че и сам Господ не е всезнаещ и всеможещ..., че и аз не знам всичко. Но знам как да постъпвам, за да научавам все повече и повече. А те не знаят и малко. Още по-зле, Уили, те са тръгнали в абсолютно погрешна посока. Паднали са по-долу от времето, когато им впръскахме мъничко разум, за да го развиват. Тоест, използват го за да унищожават и да се самоунищожават във все по-големи мащаби. Ако ги оставим да продължават по същия начин, съвсем скоро животът на осакатената им планета ще бъде унищожен. И дилемата ни дали да унищожаваме хората или не, ще стане безпредметна.
- Не е точно така! - важно се обади Уилсън, - Ако оставим на хората да се самоунищожат, последствията ще са страшни и за планетата. С такова миниране на земното кълбо с мощни разрушаващи материали във всичките му точки, може да считаш, чичо Джона, че то ще се пръсне на стотици парченца, които ще замърсяват и без това замърсеното космическо пространство. Пак ти казвам - не си губи времето да ги изучаваш. Те са пределно елементарни и опасни - нека ги изтребим до крак начаса, за да спасим планетата и останалите форми на живот!...
- Прав си, прав си, - тежко въздъхна Джонатан, - ясно е, че не са си взели поука нито от края на Содом и Гомор, нито от разрушаването на Вавилонската кула, нито от каквото и да било. Че ще трябва да ги изпарим, ми е ясно, макар че ми е жал да туря кръст на толкова труд. Но трябва да разбера къде бъркам. И именно затова се налага да вляза в тяхната кожа. Не е проблем за мен да започна от момента на присаждането на божественото в тия низши форми, които сегашните им потомци наричат „маймуни”, но макар че от гледна точка божествената ми същност времето от тогава досега е само миг, аз не мога сега, когато съм приел човешкото тяло и неговите възможности, да си позволя да преживея цялата тази тяхна псевдоеволюция. Затова ще се задоволя с период от време, което хората определят с мярката „дни”. Три дни! И нито миг повече! На третия ден ще реша съдбата на тая съмнителна планета! Гледай, Уили, - обърна глава към дребното момченце, вече изправило се и застанало встрани от излегналия се върху постелката от борови иглички и листа старец, - гледай тоя оранжево-сив мръсен покров над тези отвратителни стърчащи кули, конуси, призми и изкуствени форми, отвътре кухи и многобройни, в които непрекъснато тия мутанти влизат или от които излизат. Отврат, Уили, истинска отврат!
- С последните ти разсъждения и изводи съм напълно съгласен! - кимна в знак на съгласие Уилсън. - А спомняш ли си каква красота беше, когато дойдохме втория път, след унищожението на гадните гущери? Когато присадихме разум на тия... как ги каза... маймуни. За някакви си, има, няма десетина милиона години, тия - не знам как да ги нарека, вредители... да, вредители им подхожда, са опоскали половината от заобикалящата ги жизнено необходима за тях среда! Не знам,чичо Джона, не знам ...
Така раздвоеният физически, но единен в същото време Джонатан-Уилсън разговаряше със себе си и уточняваше последните подробности за предстоящата инспекция на планетата Земя в една конкретна нейна точка - столицата на България, София. Стигнал до божествена яснота, той премина от раздвоено в две тела физическо „аз” в само едно - това на възрастен около седемдесет годишен мъж. Прецени, че така ще му е по-удобно да се приобщи към определени индивиди и да ги изследва. Насочи божествената си мощ към конкретна цел и за частица от секундата се оказа прилично облечен за възрастта в подходящи за сезона дрехи запазен възрастен господин с необходимите документи и пари в джоба. Изборът на самоличност бе решен просто - междугалактическият дух протегна ръка и в нея се озоваха на мига сгъната карта на България и карфица. Той разтвори картата и затвори очи. Бодна наслуки карфицата и като отвори отново очи, прочете наименованието - Долно Бунище. „Егати и божествения късмет!” - възкликна Господо-човекът, защото, съвсем естествено за него да разбира значението на българските думи и да ги използва така, както ги използваха по-голяма част от българите. „Долно Бунище! Как на някой болен мозък може да му хрумне да нарече място за живеене бунище! И то не само бунище, ами и долно, отгоре на всичко! Я да видя поне как ми е името..” Бръкна във вътрешния джоб на сивото ново сако, в което се оказа облечен и извади лична карта и три хиляди лева. Прочете с любопитство името и данните в личната карта- „Боголюб Божков Боголюбов, жител на село Долно Бунище, пенсионер, ЕГН 4409006637, издадено от МВР София на 01.04.2011година, с адрес улица „Рай”, №8. На мига името му и каквото там бе необходимо, се появи в регистрите на кметството, в базата данни на района и столичната община и навсякъде, където трябваше в многотомната и многотонната документация на държавата, в която ако нищо друго не вървеше и се беше запекло отвсякъде, то поне документацията се роеше и множеше непрекъснато.
Ако раждаемостта се увеличаваше дори с една стотна в сравнение с бълването на все по-нови и все по-ненужни изписани листя от неуморните утроби на пишещи машини, принтери, скенери и дявол знае още какви офис-техники, то проблемът с все по-малкото раждащи се деца въобще нямаше да стои на дневен ред пред загрижените единствено за растежа на собственото си благоутробие депутати...
Но в момента този проблем не вълнуваше Междугалактическия дух Джонатан-Уилсън-Боголюб. Той мереше новата си самоличност и шеговито се заканваше на галактионите - служители в космическата администрация, да ги накаже за проявеното чувство за хумор при избора на земни названия. Преди да приеме човешки облик, Господ предвидливо бе внушил на долнобунищенци, че той единственият останал жив представител на най-стария род в селото – Божиновите. Новороденият седемдесетгодишен Боголюб знаеше цялата си биография и за разлика от земляните помнеше какво е правил всяка секунда от момента на раждането си до настоящия миг. Оказа се, че преди е работил като астроном-наблюдател в космическата обсерватория на връх Рожен и са го пенсионирали малко преди да я закрият поради липса на средства в същата година, в която увеличиха заплатите на полицаите и безотчетните пари на депутатите.
В настоящия момент пенсионерът Боголюб, кротък по характер и предразполагащ всеки към откровеност, живееше в малка едноетажана къщичка в края на селото на основния път в също такова малко дворче, препитаваше се от мизерната си пенсия и от малкия пчелин в двора, наброяващ десет кошера.
В топлото ранно августовско утро, предвещаващо поредния убийствено горещ ден Боголюб, когото всички наричах с усмивка и добро чувство „дядо Боги”, бе отворил капака на боклукчийската кофа и тъкмо се канеше да изхвърли в нея дополовина пълна найлонова торба със смет, когато дочу бръмчене на кола зад гърба си. Обърна се и видя попското беемве. „Бре,кога префуча към центъра поп Георги, кога се връща обратно на манастира!”- рече си бай Боги и като се дръпна по-встрани - за всеки случай, вдигна ръка да поздрави попа. Отецът наби рязко спирачки и спря пред него.
- Здрасти, бай Боги! - поздрави го той. - Какво си се разшетал като млада булка сабаалем рано-рано, да не чакаш некоя невеста?
- А бе, попе, не чакам, ама ако някоя се обърка и влезне дома, няма да я връщам… - отговори му възрастният мъж и след като трясна капака на кофата, надникна в колата, откъдето се разнесе хихикане.
- Здрасти, Боги! - в един глас го поздравиха седналия до попа ПеткоЗмизоко и разположиия се като пет пари в кесия на задната седалка до него Боби Полицая. Лявата ръка на Боби любовно лежеше върху пълна каса с бира, сложена на седалката до него, а в краката му се виждаха два пълни с продукти плика.
- Пак ще правите моабет на манастира, а? - погледна ги с усмивка Боги.
- Айде с нас, врътни ключа и скачай да те караме...
- Стар човек съм вече, не съм за разпивки...
- Айде, айде, не се назлъндисвай, у тая жега нема какво да правиш у вас! - прекъсна го Змизоко.
- А ако се притесняваш за момата, дето я чекаш, недей да го мислиш - пущи и един есемес и тя да идва... - обади се Боби отзад с коцкарски оттенък в гласа.
- И да дойде, що ще и правите, като се нафиркате до козирката - само за резил ще станете! - влезе му в тона Боголюб.
- А бе тя нека да дойде, па ти не ни бери грижата какво ще я правиме...- отвърна му Змизоко, а Боби настави - Ще свършиме работа, ако и да сме пияни - та ние да не сме на по осемдесе години като тебе бе, бай Боги!
- Що бе, Боби, ако глътне малко „Виагра”, не знам дали една булка ще му стигне!... - вметна Змизоко.
- Хо-хо-хо! Ха-ха-ха! Ще ме скъсате от смях! - не се сдържа мълчащият досега поп. - Келешите му с келеши! Още не пили и глътка, и започнахте с лакърдиите! А като се натряскате!.. – не довърши попа.
- Хе-хе - засмя се бай Боги, - говориш, попе, като че ще им е за сефте! - познаваше си стоката и освен това носеше на майтап.
Набралите скорост и предвкусващи пиячката двама съселяни не спираха:
- Верно думаш, дедо попе, че не сме пили... - превари Змизоко зиналия да каже нещо Боби, който допълни:
- Така си е, и ти веднъж да кажеш нещо, Змизок, без да излъжеш,- е, само проплакнахме буретата...
- И таман сте готови за якото плюскане и къркане, а?! - оцени готовността им за алкохолни и кулинарни подвизи бай Боги, - Що ли не взема да дойда да ви погледам сеира... Не че не съм го гледал де! - започна да се колебае той.
А и обичаше спонтанните сбирки, по време на които хората се държаха естествено и свободно. Е, нещата в такива случаи винаги излизаха извън контрол и често имаше накрая я разбит нос, я пукната вежда, я насинено око, но пък какъв по-истински и достоен завършек за един дружески мъжки запой на открито? Ако някой кажеше на поп Георги, Змизоко и Боби Полицая, че за първи път в живота си говорят със самият Господ, превъплътил се в човек, а не с познатия им от години бай Боги, то те щяха да го помислят за луд и биха го вързали, докато дойде линейка да го откара там, където е мястото на лудите. И Боби, и Змизоко съчувствено щяха да цъкат с език: „Горкия човечец!”, и дядо поп ведно с тях щеше да прави кръстен знак и да повтаря: „Господ да не дава! Господ да не дава никому такова нещастие!...”
Слава богу, в конкретния случай не се появи никой, който да нарече бай Боги Господ и поради това попското беемве запраши към манастира с още един пътник, решил да се включи в поредното непланувано мероприятие на висаджиите от село Долно Бунище и техният уважаван духовен пастир поп Георги.