автор: florans

Кулите извисяваха ръст на всеки ъгъл на високата каменна стена. Тронната палата бе построена върху основите на ханския дворец на Крум, разрушен и опожарен от ромейския император Никифор I Геник по време на похода му срещу България през 811година
Дървеният дворец бе изгорял като факла.
След сключване на 30 годишния мир с Византия, Омуртаг, наследил трона от баща си, хан Крум, се заел да възстанови аула. За градеж използвал варовиков камък. Добре укрепеният дворецът сега стоеше величествено с белокаменните си стени и огради.
Високите порти на вътрешния град се отвориха и канас ювиги се появи на кон със свитата си от хранени хора. Връщаше се от далечно пътуване в чужди земи. На главата му имаше корона от златни трилистници и скъпоценни камъни. От огърлицата грееха слънца от чисто злато, сребърни месечинки и звездички. Ханът бе в цялото си великолепие. Профилът му бе изсечен, подобно скулптура, но майсторски изваяна, одухотворена, с релеф, загатващ твърдост, но и вътрешна динамика. Фигурата му излъчваше достолепие и величие.
Жената на хана припряно излезе да го посрещне и той си помисли, че за краткото му отсъствие се бе състарила и отпуснала. От държавни дела и грижи нямаше много време за нея, не изпитваше кой знае какви топли чувства, но по неговите разбирания държавният мъж не бива да се занимава с глезотии. Жената живееше в неговата сянка, рядко излизаше от двореца. Беше малко боязлива, гледаше да не нарушава спокойствието му и най-често споделяше грижите по порасналите им синове; проблеми със слугите или с някои прищявки за вносни платове и женски накити. Ханът я изслушваше търпеливо, съзнаваше, че е самотна, че малко време и отделя, но това бяха бързо преходни мисли. Чакаха го по-важни дела и обикновено разговорите им приключваха скоро.
– Ювиги… – рече тя и запъна.
Той даде знак с ръка и въпросително я погледна.
– Безпокоя се за Енравота…
„Ах, да…Енравота… Какво ли е забелязала?!” – поколеба се и я покани в покоите. Тя приседна и го загледа умолително:
– Нещо става с това момче, господарю…
ходи като отнесен, не му се говори. Майчиното сърце ми подсказва, че има нещо, тревожа се…
Опасяваше се, че ханът ще я отпрати, като се оправдае с умората и липсата на време, но с учудване забеляза, че стана угрижен, ситни бръчици изневиделица се появиха и замрежиха лицето му.
– Не се безпокой, ще поговоря с него, ще
видя какво го мъчи. А сега се прибирай, почивай си. Ще разбера какво става.
Жената покорно излезе, а ювиги, въпреки умората остана да лежи буден. Не трябва да чака повече. Щом и жена му е забелязала странностите на най-големия им син, изглежда Хитол ще се окаже прав… Бдителен беше първият му хранен човек, бдителен и верен.
Ханът знаеше за отделни случаи на отказ от езичеството и приемане на християнството, но това не биваше да се случва със синовете му. Живееха в земите на ромеите, воюваха с тях. Но да приемат вярата им…. Не още. Като владетел, виждаше, че условията се менят и това, което днес е немислимо, утре може да се окаже изгодно. Държавните дела изискваха владетелят да следва времето, а не да се опитва да го спира, да бъде водач, а не спънка в развитието; да предусеща нещата в техния зародиш, а и сам да създава благодатна почва; мисълта му да прескача в бъдното и да го проектира. Кой знае времето какво им готви?!
Омуртаг дълго се взира в небето, като че ли чакаше отговор от звездите. Те изпращаха безгрижни светли сигнали, а човешкият смут не достигаше до тях. Светът на Тангра бе далечен, подреден и невъзмутимо спокоен.
Навън се изви вятър и свистенето му усилваше тревогата. Ще намери начин да изпита пленника, ще го принуди сам да се откаже от своя бог. Тогава ще е по-лесно да опази и сина си. Да, още утре ще се заеме с това, не може повече да отлага. Категорични доказателства нямаше, но те можеха да се появят неочаквано, а ювиги ханът не обичаше изненадите, трябваше да ги изпревари.
Заспа късно, почти призори, с размътена душа. Луната изсипваше щедрото си сребро върху непоклатимата тронната палата, а сложният тайнопис на нощта вещаеше бъдното…