автор: albicia

Хладният августовски дъжд вече цял час пълнеше яката му, проникваше през кожата, в мускулите и костите. Тъмнината наоколо се сгъстяваше – всяка капка добавяше още черна боя към стеснения хоризонт.
Болката в глезена пулсираше. Орлин не можеше да носи собствената си тежест, но все някак се придвижваше по хлъзгавата кал.
Вече едва си поемаше въздух: точно на него да се случи? – Той наливаше разум в главите на необузданите си приятели. Той познаваше всяка гънка на релефа в тази част на планината. Безпогрешно предвиждаше смяната на въздушните течения.
Трябваше да направи усилие – да излезе от гората, да стигне достатъчно високо. Лепкавата кал се съпротивляваше. В тъмнината клонки драскаха лицето му. Оставяха болезнени следи и кръвта му се смесваше с дъждовната вода. Умората го настигаше все по-убедително.
Отначало му се стори, че си въобразява. Взира се дълго, докато осъзнае, че бледото сияние не е мираж. Куражът започна да се завръща бавно и несигурно в замръзналите му вени. Щеше да се справи, както всеки път до сега – знаеше как се постига победа. Въпреки болката!
Поройно-хлъзгаво, лепнещо и студено – още часове напред. Мрак – непрогледен и жесток! Но чувството за ориентация този път не му измени. През мокрите стъбла на дърветата, които преднамерено препречваха пътя му, започна да проблясва искрицата. С всяка крачка все по-реална. Усети предела на силите си на метри от вратата на малката хижа. И тогава се спъна в някакъв дънер. Болката го връхлетя с ужасяваща сила. Само за кратък миг картината пред очите му се изгуби.

Пред разпаления в камината огън естествения тен на лицето му се възвръщаше бавно. Вече трети път разказваше как заради неуморното желание да прегръща вятъра с крилете на делтапланера пренебрегнал безпогрешната си интуиция и се озовал в гората – изненадващо силния порив дошъл от обратната посока. Трите красиви жени срещу него сякаш бяха излезли от приказките, които баба му някога (толкова отдавна...) четеше на любознателното си внуче. Гледаха го мило с удивително блестящите си зелени очи и съчувствено поклащаха къдриците на дългите си руси коси. Дрехите му бяха вече прострени да съхнат след старателно изпиране. Глезенът беше стегнат и повдигнат на табуретка. Драскотините по лицето бяха дезинфекцирани и намазани с успокоителен мехлем. Одеялото, което завиваше голото му тяло, ухаеше на горски билки. Горещата супа, същата, каквато майка му някога приготвяше за болните си деца, бавно разливаше топлина чак до върховете на пръстите по изтощените му крайници.
Не разбираше какво правят три момичета съвсем сами насред гората. Сега те бяха неговото спасение и той не задаваше въпроси. Остави се, както дете, на грижите на любящата си майка. Умората, заедно с постъпващата в тялото топлина, бавно превземаше съзнанието му. Последното, което видя, преди сънят да го победи напълно, беше нефритения блясък от шнолата в косите на момичето, навело се да го целуне за „лека нощ”.

Стените в болничната стая причиняваха болка в очите с белотата си. Орлин би предпочел да потъне отново в забрава, но Ясен усети, че приятелят му се събужда.
– Здравей, пътешественико! – опита да звучи бодро – Кракът ще оздравее скоро. Лекарят все още не разрешава да стъпваш. По-неприятната част е сътресението. Лошата новина е тримесечна забрана за летене. Ще се примириш, няма как.
– Значи са се обадили веднага? Дори не успях да ги попитам за имената.
– Какви имена, кой се е обадил? Човече, намерихме те сам-самичък насред гората. Как и защо беше изминал всичките тези километри? Открихме планера ти още вечерта, а ти се оказа на непосилно разстояние от него. И е странно наистина, че след такъв пороен дъжд, нямаше дори кал по обувките.
Орлин преодоля импулса да разкаже.
– Запомни ли поне мястото, където ме намерихте? – попита, прикривайки вълнението в гласа си.
– Нали знаеш, че в дневниците на спасителната служба информацията винаги е изчерпателна.
– Знам – вложи умерено безразличие. Щеше да си мълчи, може би още дълго. Нямаше да позволи да се усъмнят в психическото му здраве и с лекарства да замъглят спомена. Сигурен беше, че не е сънувал. Още усещаше аромата на планински билки .

Септември се оказа щедър на слънчеви дни. Орлин се преструваше на търпелив помощник за летящите си приятели, докато мислите му се рееха в друга посока. Не беше лесно, но успя да убеди Ясен да тръгне с него.
– Май наистина човешки крак отдавна не е стъпвал тук – промърмори Орлин след часове уморително ходене.
И в същия миг я видя. Полянката! На дневна светлина изглеждаше доста по-приветлива. Но от хижата нямаше и помен. Да не би да е изгоряла? – Никаква следа от пожар наоколо.
Някакъв проблясък в сухата шума привлече вниманието на Ясен.
– Виж! Как ли е попаднала тук? – държеше я в ръце, онази същата нефритена шнола.
– Няма да повярваш, брат, съвсем точно я помня... и целувката й – внимателно прибра изящната вещ в горното джобче на якето. Забърза по обратния път.

Беше време сам да поправи счупените крила на делтапланера.