Сякаш Тя никога не си е тръгвала
и е тук още преди началото.
Седи в люлеещ се стол
и съзерцава любената ръкописно ръж.
Отключва тайните кутии на класовете .
С обли думи обгражда пазителите й.
Разхвърчава размечтаните зърна на буквите –
в епистоларно небе.
Разпада бариерните стени.
Отмъглява забравата
и долавя
мелодията на пронизващ я тембър.
Беззъбо щастие озарява лицето й,
рестартира живот в изсъхналата
между страниците роза.
Повежда в неживян сезон Дървото.
Разтуптява подкорието му.
Отпраща уморената му сянка –
грешник,
молещ се на десния бряг на зимата.
Връща Дамата при летните ангели на щурците.
Тези, които
предат сладостен звук в надкрилията
и с него така целуват цветята,
че под шапката й пак цъфти свенливост.