автор: albicia

Зад високия каменен зид, без посочен адрес,
след последната пряка от нощния звън на трамвая
тя прибира крилете си пъстри – смущаваща вест
за онези, които не виждат, не чувстват... нехаят.

Денем тук – на открито – спасени надежди суши
и извира през нея дъгата след дъжд непоискан.
Репетира мълчание – както светът е решил:
семенца слънчогледови нежно във шепички стиска.

Ако някой усмивка прости сред глобалната скръб,
като лъч, отразен от случайно щастлива планета,
нощем камък от чуждата завист донася на гръб
и го вгражда в стените на нейната сянка отнета.

Заличава зората вменена обида и страх.
Тя въздиша едва, на плещите си крехки, когато
смъква камък по камък стената и зида от тях
върху бездната мост – споделен кратък път към сърцата

на онези, в чиято пътечка не никне любов.
Приземена, доколкото всяка сълза я тревожи,
без следи да остави по пътя си, с тих благослов
дефилира над болката – пряко света невъзможен.