автор: daro

Извинете за нахалството,
но малко съм пиян.
И уморен...
От Беласица до Брестовица
дотътрих се с едно око...
Не-не, не съм роднина на
самуилов воин!
Приемете ме като
безчувствен пръч
в аскеза на разпад.

Не виждам нашите родители
в късна есен
как с обувките и шубите стоят
по килимите и чергите.
Както и навън,
така и в кутийките
ръцете им от лед, изгарят.
Телата им тресат се,
останали без плът.
Душите им набъбват като хляба
....и аз се късам като залък.
Нехаен съм за бащината памет –
тя ме лъга, че преди обяда
насъщния
първо се целува!
Сляп съм
дори с едното си око.

За малко ще поседна.
Побелялата брада ще я подстрижа –
нека спи под камък.
И нека мътните ме вземат
нахлули с потери безпорядък.

Но последно...
по залез да призная –
в главата ми се блъскат гласовете
на десетки хиляди роднини.

Царят се спомина,
защото изгорените човешки орбити
зееха в божеството му...
и нямаше примирие.