автор: Rodenavlotos

Предпазливо вървя по окапали есенни кестени.
Питам тихо: „Боли ли? Какво е да газят по тебе?”
Свирна вятърът, хукна да вдига полите, наместо
да овърже краката ми, златни надежди погребали.

Омъгли се небето, снизено почти до главата ми.
Захриптяха от влага гърдите на старите кестени.
Уморени от падане, легнаха ничком листата,
от небето затворено изцедили последните вести.

Не побира душата този къс хоризонт - до зениците.
На килия с решетки приличат безлистни дърветата.
Тя се блъска, досущ като хваната в клетката птица,
но е глух надзирател отгоре небето - проклетото.

Диалогът със Господ изглежда напълно прекъснат -
може временно само, а може би спрял е завинаги.
Само падна мъгла, кръговрата на слънцето скъса,
а превърна надеждите-детски балони във минало.