Лежат самотно върху пейка в парка
две рози изсушени с времето.
Дори и вятърът заобикаля тихомълком.
Смирен изгубва се в себе си.
Над тях дърветата не ронят листи.
Пресъхнали са всички сълзи.
Съзря ги облак. В мокрите си мисли
се преклони, попази завет и отмина.
До тях не спират морни хора.
Лесно ли е на гроб да се почива?
До неотдавна беше тук за среща
Очакването с букетче алено.
Бодилите ръцете израниха.
Денят помаха с лъч за сбогом.
Тогава то разбра напразното старание.
Тя няма вероятно тук да дойде.
Закичи новия ревер с роза и
литна в простора с ято птици.
А пейката превърна в ложе
за двете други от любов пропити.