автор: gringo

Четиринадесета глава

На Пръча му се гадеше от самата мисъл, че трябва да се оправдава пред един обратен. Не можа да заспи предишната вечер, въпреки че след като си взе довиждане с Теди, поне половин час трамбова тротоарната настилка, докато стигне до дома си - двуетажна къща зад консерваторията с около сто квадрата двор.
Чувстваше се като пребит, едва се довлече до банята, взе си набързо душ и пльосна тежкото си тяло връз най-новия ергономичен модел на широко рекламираните матраци „Шед”. Унесе се в тежък сън, но към два часа се събуди и не можа да заспи повече. Стана, премери надлъж и нашир последователно стаите с нервна стъпка, като поспираше пред звукоизолиращата външните шумове прозорци на изцяло ремонтираната сграда и се взираше със смръщено чело в силуета на отсрещния блок с тук-таме светнало прозорче. „Шибана история! И как така се накиснах в тия л.....на! Да бях занесъл сам парите, а аз... отпуснах се, размекнах се, през пръсти започнах да гледам на своите работи и да се доверявам на съвсем отскоро познати хора. С какъв акъл дадох милион евро на две хлапета!” - изтезаваше се Пръча с припомняне на мъчителните скорошни факти, като ги гризеше оттук-оттам като куче кокал. Но от това по-добре не му ставаше. И той го знаеше, но не можеше да си наложи да спре да мисли за станалото, защото много добре съзнаваше, че на карта е заложен собственият му живот.
След като остави Теди на кръстовището на бул. „Левски” и „Оборище”, му се обади Катърска, за да го уведоми, че Маркиза ще го чака утре във вилата си в десет часа. Сам. Преди мистериозно изчезналите пари нещата между тях вървяха гладко, но не бяха близки. Свързваше ги само общата далавера. Сега обаче едрия безцеремонен мъж с неприятно чувство мислеше за предстоящата среща със средния на ръст кльощав контрабандист с тясно мише кьосаво личице и мръсносив оловен поглед. „Боже, като гледам какви извратеняци и отрепки си живеят като царе на гърба на нормалните!... - въртеше се в главата му. - И треперят, и си мълчат пред тия боклуци, защото имат семейства и деца... не знам докъде ще я докараме...” По някакъв странен изкривен начин и той се чувстваше част от онеправданите, от „унижените и оскърбените”, поради простата причина, че зависеше от благоволението на един гей, който държеше живота му в костеливите си ръце с меки китки. „Пфу-й!... Ще се моля на един педал! Как да се измъкна!” - блъскаше си главата, но изход не виждаше. Не се и опита да заспи повече. Отиде в кухнята при хладилника, извади лед и след като го размрази под горещата вода, изтръска няколко кубчета в широка кристална чаша. Измъкна шише с уиски от вграден шкаф и напълни една трета от чашата, постоя миг-два с бутилката в ръка, след което с решителен жест я напълни догоре. Отпи глътка, която би оценил и най-придирчивият пияч и продължи да снове напред-назад с чашата в ръка
и мрачно изражение на лицето. След половин час уискито бе изпито, а Пръча хъркаше, проснал се на дивана в хола.
На сутринта се обръсна, взирайки се в мрачния си двойник в огледалото срещу себе си и изпи набързо едно силно черно кафе, което обичаше да си приготвя сам. После гледа телевизия, пуши, пак седна пред телевизора и изтощен, не усети, че отново е задрямал. Сънува странен сън, който завърши кошмарно - седеше в пълен с посетители бар, на чиято сцена Маркиза гърчеше кокалестото си тяло и бавно сваляше розови бабешки кюлоти под пиянско дюдюкане и възторжен рев. В момента, когато слезе от подиума, въртейки розовите долни гащи над накъдрената си изрусена къса коса, насочил се право към загърнатия с бял пухкав халат Петръчки, вратата на нощното заведение се отвори и Пръча видя влизаща двойка. Когато тя наближи, втрещен, той разпозна Мимето, увиснала на ръката на неговия мъртъв шофьор Марио. Усети остра режеща болка в сърдечната област и се събуди, целият плувнал в пот. Трябваше му време, за да се върне в реалността. Болката в гърдите обаче не стихваше и по- късно, когато летеше със сто и осемдесет километра по магистрала „Хемус” към извънградското имение на Марин Маразов - Маркиза, известен в обществото като бизнесмен, а извън него –- контрабандист и гей със свое лоби в парламента и подземния свят.
Марин беше хем образован и интелигентен, хем обратен - печеливша комбинация в съвременното общество, в което съзнателно се толерират някои малцинствени групи (гейове, дребни крадци, секти, филантропични фондации, учредени с цел ограбване на ближния, футболни фен клубове и други подобни), за да се тероризира мнозинството и да се внушава несигурност и страх. Марин бе възприемчиво хлапе, израсло в семейство на свободомислещи художници със сюрреалистични разбирания за живописта, чиито стряскащи картини може би след сто години щяха да станат шедьоври и които нямаха време за детето си от изложби, биеналета и чисто пиянски сбирки, камуфлирани като творчески вечери. Свикнал да се мотае сред по-големи брадясали особняци и още непризнати гении, които пиеха, пушеха и ожесточено спореха за неразбираеми неща, младежът попадна за лош късмет на един гей, който го ласкаеше, купуваше му подаръци и така постепенно го въведе в средите на хората с меки китки. С времето Марин се научи да използва умело и безскрупулно хората, не афишираше взаимоотношенията си с тях и имаше едновременно връзки с жени и мъже. Накратко, беше бисексуален, но пред мъжете и жените предпочиташе властта и парите. Затова винаги приоритет му беше не пола на човека, с който искаше да се сближи, а ползата, която можеше да извлече от близостта си с него. Пресметлив, умен и жесток, при него гей-окраската имаше повече представителна функция и му служеше като пропуск за места, където нормалните ги имаха за обратни. Както сам казваше - „Друго е да си гей в днешно време. Представително някак, модерно! Истинските дендита на днешното време са различните, тези, които се различават от традиционното, които са плюли на общоприетото. Трябва днес да си нагъл, стряскащ, неочакван - това гарантира успеха. Както казват, „Важното е да ти бие камбаната!”.
Бързата мисъл, комбинативността и изобретателността му направиха впечатление на хората, които дърпаха конците, и те го издигнаха до ранг шеф на контрабандата с цигари. Той беше връзката между чуждите доставчици и хората, които приемаха, транспортираха, съхраняваха на склад стоката и след това я пласираха на пазара. Народният избраник и председател на партията „Благоденствие за България” Панайот Петръчки представляваше интереса на тези, чиито имена не биваше да се споменават и които печелеха най-много. Те пишеха сценария и определяха как ще се инвестират милионите необлагана с данък печалба, как и къде ще се изпират и кой какъв дял ще получава. С хора като Петръчки и Марин Маразов-Маркиза те си служеха като с предпазни ръкавици, които винаги можеха да хвърлят на боклука. Не всички милиони се съхраняваха на Каймановите или Сейшелските острови или в Швейцария - една част оставаха в български банки и оттам се теглеха по нареждане на тия богоподобни люде без лица и имена. Ако те научеха за невероятния начин, по който са изчезнали два милиона лева - първата партида от парите, предназначени за закупуване на парцели край новата магистрала, и че за това са отговаряли Пръча и Маркиза, двамата спокойно можеха да си търсят място в претъпканите Софийските централни гробища. Но пък ако сгафилите си бяха премълчали и господарите им се сдобиеха с информацията от друго място, щеше да стане още по-страшно за тях. Затова Маркиза побесня, когато разбра от Пръча за изчезналите пари, и едновременно се парализира от страх, защото ако Петръчки само предполагаше, че могат да го гръмнат, то Марин Маразов бе абсолютно сигурен в това. Първата му реакция бе да го натопи, за да спаси собствената си кожа, но свикнал да не постъпва прибързано, реши да изчака, докато му мине гнева и е в състояние да мисли трезво. Дори по телефона се постара да не показва обзелата го паника и гласът му да звучи естествено, когато Катърска го информираше за станалото. Понеже знаеше, че Пръча е най-вече на топа на устата и ще почне да действа мълниеносно, за да намери парите, реши да му насрочи среща следващия ден. Чрез Катърска го покани във вилата, но преди това се обади на специален номер и със свито сърце описа ситуацията. Дадоха му една седмица за намирането на парите. И нищо друго. „Мамицата им! - ядосваше се Маркиза - Оставиха ни да се пържим в собствения си сос. И нищо не казаха друго. Трепери и очаквай всеки миг я кола да те връхлети, я внезапен инфаркт да получиш, я тухла да ти падне на главата Сигурно ни подготвят вече заместниците. Дано е само за Пръча! Глупак! Това не съм очаквал от него! Да повери парите на двама идиоти, вместо лично да ми ги донесе! В края на краищата той сгази лука и той трябва да си носи последствията....”
Постепенно Маркиза се успокои и си спретна едно разтоварващо парти, на което повечето от присъстващите бяха с трудно определим пол.
Пръча бавно взе острия десен завой веднага след селския мегдан на село М. и под безизразните погледи на две бабички и три бездомни псета. Продължи до последната къща в редицата отдясно на улицата, скрита в гъстия листак на вековен орех в дъното на обширен двор. Оградата беше ниска, тухлена и през кованата порта се виждаше алея, посипана с чакъл, която свършваше във формата на полукръг в първото от четири сиви каменни стъпала. Те водеха до площадка и тежка тъмнокафява входна врата с две големи саксии от двете и страни. За разлика от останалите селски дворове, засадени с какво ли не, този бе покрит целият със зелена трева и единствено лехите от двете страни на алеята с разцъфнали розови храсти и други цветя, които не бяха познати на Петръчки, правеха изключение.
Депутатът спря сребристия мерцедес пред портата, слезе. хлопна вратата и застана пред входа. Над звънеца табелка с надпис „Не влизай! Зло куче!” привличаше погледа. Петръчки надникна в двора, но не видя никакво куче. Едва когато върна погледа си до самата порта, видя неподвижното като каменна статуя тяло на черен ротвайлер с жълти жестоки очи, неподвижно впити в него. „Леле-е-е, само ако бях влязъл и тоя звяр ме докопаше!... Не ми се мисли на какво щеше да заприлича белият ми костюм!”
Направи крачка към желязната порта и натисна леко дръжката и. Ротвайлерът скочи на мига, метна се с цялата си тежест върху кованата порта и яростно залая.Очите му се наляха с кръв, а от разтворената му паст закапаха лиги. Пръча, стреснат, машинално отстъпи назад, въпреки че очакваше нападението. Грамадният пес продължаваше да се хвърля връз здравата желязна порта, която се тресеше под напора му, а застаналият от другата страна мъж , облечен в идеално изгладен бял костюм преднамерено не му обръщаше внимание, съсредоточил погледа си към вратата на къщата с покрив от червени битумни керемиди и пръскана мазилка с цвят на канела. „Няма защо да се хабя да натискам звънеца - по-добра сигнализация от лаенето на това чудовище, здраве му кажи. Бас държа, че всеки момент принцесата ще цъфне на входа!” Оказа се прав. Само дето не „цъфна принцесата”, а млад добре сложен мъж - „временно изпълняващ ролята на принца и едновременно с нея ролята на портиера”, както ехидно отбеляза Пръча.
Младежът с провлачена стъпка тръгна по алеята и като стигна на няколко метра от портата, извика властно на продължаващия да беснее ротвайлер:
- Джордан, мирно!
Песът излая за последно и се кротна до на тревата, без обаче да откъсва поглед от непознатия. Младежът лениво се приближи до портата и като погледна с безразличие дебелият представителен едър мъж през плетеницата орнаменти от ковано желязо, лениво изломоти:
- Вие ли сте Петръчки?
Получил утвърдителен отговор, отключи вратата с голям ключ, сякаш взет от реквизита на филм със сюжет от Средновековието и с уморен глас се обърна към госта в бяло:
- Елате с мен. Господин Маразов ви очаква. И не се бойте от кучето!- допълни той, забелязал нерешителият поглед на госта по посока на песа, който не сваляше враждебните си жълти очи от чуждия човек.
Пръча тръгна след младежа, попоглеждайки с крайчеца на окото си Джордан, който остана да лежи на тревата. „Яко момче!”- помисли си той, - Сигурно добре се е потрудил през нощта, за да се влачи в десет сутринта като охлюв!” Щеше му се разговорът отдавна да е приключил и затова бавната походка на младия мъж, обут в прилепнали на добре оформените му крака дънки и загащена в тях шарена хавайска риза го дразнеше.
Най-после се озоваха в антрето, изтощеният гид с широки плещи почука на една бяла врата с позлатена брава, отвори я и пропусна пред себе си господин Панайот Петръчки, известния депутат и защитник на народните интереси. Вратата зад него се затвори и той остана насаме с невзрачния на вид бизнесмен, удобно настанил кльощавия си задник върху меко тапициран стол от канадски дъб с висока облегалка.
- Здравей, Панайоте! („Тъп дебелак!”), - прозвуча лицемерно леко пискливият му глас.
Не стана да му подаде ръка. „Пука ми!”, - рече си наум Пръча.
- Здрасти, Марине! („Педал мазен!”).
- Разполагай се...- Маркиза посочи стола срещу себе си.
Петръчки седна. Двамата съучастници ги делеше само тежкото писалище, също от дъб, с разхвърляни отгоре му книги, затворен лаптоп, който мирно съжителствуваше със стара стъклена мастилница и тежко кристално преспапие. Домакинът мълчеше и прелистваше страниците на дебел том. Пръча успя да прочете името на автора - Шопенхауер. „Бре, да му се не види! Хем крадец и хем гей, а отгоре на всичко и философ! Еб....и и триединството!”
Размърда се на стола, позавъртя се и спря погледа си върху стената зад стола на Маркиза. Цялата представляваше библиотека, правена по поръчка. Плъзгащи се стъклени вратички предпазваха от прах стотиците томове разнообразна литература, подредени по азбучен ред според тематиката им. Единственият грамаден прозорец бе с гипсов корниз, изпод който тежко падаха тежки тъмночервени плюшени завеси, дръпнати така, че да не влиза дневна светлина. Марин бе взел предохранителни мерки, за да не може чуждо око да наднича в кабинета му, в който прекарваше по-голяма част от времето си. Той продължаваше да се преструва на зает с томчето на Шопенхауер и Петръчки разбра, че на него ще му се наложи да започне неприятния разговор. Поизкашля се, за да прочисти гърлото си и да привлече вниманието на седящия срещу него гърчав грозник в домашен халат, който явно му демонстрираше неуважението си - и с домашната дреха, и с прелистването на книгата.
- Марине, виждам , че си сърдит. И притеснен заради моята глупост... Вярно е, направих голям и непростим фал...
- А бе ти идиот ли си! - сякаш Марин го чакаше само да започне да говори, за да избухне и хвърли книгата на бюрото. - Как, с какъв акъл можа да дадеш на две недозрели хлапета един милион евро? Нали уговорката беше да разменяме лично информация и пари на четири очи и само в краен случай да ползваме мобилен? А ти... ти... ти прецака всичко!
- Чакай бе, а спри се малко!... - опита се да го прекъсне Пръча, но не успя. Маркиза продължаваше да беснее и бомбардира седящия на стола едър мъж с упреци и обиди. Знаеше, че гостът му е в неизгодна позиция и е дошъл да го моли да му даде поне няколко дни, за да намери парите. Адвокатката Катърска му бе изпяла всичко от разговора си с Петръчки - и притеснението му, и страхът му да не би той, Марин, да го натопи веднага пред босовете на престъпния картел.
- Слушай, слушай ме, Петръчки! От оня ден, откакто ми се обади, и научих за катастрофата, не мога да мигна. Ти наясно ли си, че ако не намерим парите, сме пътници. И двамата!
Маркиза преиграваше и нарочно слагаше в един кюп и себе си, и сгафилият Петръчки, за да може „дебелака”, както го наричаше той, да повярва, че още не го е изпортил.
„Бесней, плюй, обиждай, педал мръсен, само да те прелъжа още поне пет дни да не ме топнеш! Боев вече действа и дано се е добрал до нещо! Иначе,...иначе,... .” - мислеше си Пръча, докато водопадът от нападки го заливаше.
Марин бе излязъл иззад писалището и сновеше напред-назад из кабинета, като поспираше от време на време да си поеме дъх и после отново продължаваше със словесната канонада:
- И сега? И сега какво? Дошъл си при мене - но с какво аз мога да ти помогна? Защо, защо бе, кажи ми, забърка и мен в собствената си каша? Ти трябваше, ти беше длъжен веднага след катастрофата и изчезването на проклетото куфарче да се обадиш и докладваш - знаеш къде, за изцепката си! А ти, вместо това, се обади на мен. Защо? Та да потънем заедно и двамата! Голям подляр излезе, да знаеш!
- Така е, прав си. Уплаших се много. Какво ти изплашване - направо изтрещях! Не знаех на кой свят съм. Казваш, да съм им се обадил! Как да го направя, когато знам, че с това си подписвам смъртната присъда. Ти би ли го направил? - Пръча погледна право в мръсносивите зачервени очи на Марин, който се бе заслонил зад бюрото като страж зад крепостна стена и оттам с омраза го наблюдаваше. - Не би го направил. Никой не би го направил!- сам си отговори Петръчки. - А се обадих на теб, защото очакваше пратката и след като не я получеше в определения час, можеше да решиш да осведомиш ония горе.
- Нали ония горе, както ги наричаш, трябва да научат, така или иначе. И все едно от кой. Единственият шанс да оцелеем - и то най-вече ти, е да се намерят веднага парите. Което ми се струва невъзможно....
- Именно, именно!... Затова поисках да те видя лично. За да те помоля да ми дадеш пет дена. Разбираш ли, само пет дни те моля да не се обаждаш!
- Как да ти дам пет дни?! Нали така ти ставам съучастник! Пределно ясно ти е, че не мога да премълча и два часа! И даже две минути... А бе Петръчки, какви ми ги разправяш изобщо?! Не че не искам да ти помогна, но в тая ситуация най-много и аз да загазя. А това е сигурно, ако не уведомя шефовете.
Пръча усети ледена струйка пот да се стича по гърба си и не издържайки повече да седи на стола, се надигна и изправи рязко,като без да иска, го бутна на земята. Чул шума, стоящият на пост до вратата младеж влетя вътре с десетмилиметров пищов в ръката.
- Спокойно, всичко е наред. Един стол падна... - махна с ръка Маркиза и охраната безшумно се изниза обратно в коридора.
Домакинът видя как запулсира и се заиздува вената над лявото слепоочие на бързо гневящия се депутат и усети, че търпението му се изчерпва. Известният Петръчки бяс беше на път да се разрази подобно тихоокеански тайфун и да помете всичко по пътя си. „Може би прекалих с театрото, но така е по-убедително!”, - помисли си Марин и реши, че сега е моментът за благородния жест от негова страна.
- Добре, да кажем, че се съглася! Да не се обаждам пет дни. Но ако ти не намериш парите - а ти няма да ги намериш, как ще обясня протакането?
- Никак няма да го обясняваш! Никой, освен мен и теб, не знае, че парите трябваше да ги получиш на датата, когато стана белята. - хвана се веднага обнадежден за думите му Пръча. Жилата на челото му започна да спада. - Е, Боев също знае, но само че е изчезнало куфарче с милион, без никакви други подробности. В него ми е надеждата да го намери. Разбираме се, че тоя разговор не се е състоял. Все едно - определяме датата да те предам парите след пет дни, считано от днес - ще рече, на втори август. Ако Боев не намери куфарчето дотогава, аз ще се застрелям, а ти ще съобщиш на когото трябва, че не съм ти предал парите. Така сигурността ти ще бъде гарантирана.
Пръча погледна изпитателно сивото костеливо мише лице пред него. „Ама пък е грозен! Педал - как може да изглежда един педал? Ами като педал. А аз стоя пред него и чакам благословията му - да остана да живея… Каква гадост! Ех, само да ми се размине, тъпкано ще му го върна на това лекенце с меки китки!”
- Добре си го измислил, депутате, обаче има и някои „ако”, ако ме разбираш...
- Какви „ако”?”
- Ами на някой може да му се види прекалено дълъг срока от изтеглянето на парите от банките до предаването им на тези, които ще осъществявят сделките с частниците. Или пък при търсенето на парите Боев се издъни и от горе разберат.А може и този, който е прибрал куфарчето, да се появи... Или да започне да харчи банкноти от по сто евро с номера като на тези, които си изтеглил ти... Какво ще кажеш, а?
- Ще кажа, че риск има, но той е минимален. Срокът от пет дни е прекалено кратък, за да се сети някой да прави проверки. Освен това някой трябва да подозира за станалото, за да предприеме нещо. А ти много добре знаеш, че няма основание за подобно нещо. Последното, което ще ти кажа, е че моят живот е сложен на карта и че дори и да не се намерят парите, ти няма да бъдеш обвинен в нищо и ще запазиш позициите си. Само че далаверата ще я въртите с друг, а не с мен. Аз ще ви гледам резила от небето...
- Няма да можеш да се наслаждаваш на земните ни мъки от сияйните райски небесни селения, защото ще се пържиш в ада за всичките ти прегрешения и гадости! - подобие на усмивка изкриви дребното мише личице на Маркиза. После изведнъж стана сериозен. - С това шега не бива. Искрено се надявам да намериш парите. Имаш пет дни, с днешния включително. Уговаряме се така- днес си дошъл при мен, за да се уточним датата, на която ще ми донесеш парите. На първи септември... - Той се взря продължително в придобилото вече естествения си цвят лице на своя недолюбван гост, - на първи, не на втори! Ако на този ден до шест часа след обед при мен ти лично не донесеш един милион евро, все едно дали в черно куфарче или торба за пазаруване, се обаждам на съответното място!
Маркиза наведе глава и започна да побутва зелената стъклена мастилиница напред-назад по лъскавата кафява повърхност на масивното бюро. След кратка паза продължи:
- Петръчки, дано намериш парите. За доброто и на двамата. Не че сме първи дружки с тебе, но ще ми е гадничко да живея с мисълта, че аз съм се обадил за теб... Макар че нямам никаква вина... (Майната ти, дебелак, ако пукнеш, един мръсник по-малко!).
- Оценявам жеста, Марине, и ти благодаря. Ако отърва кожата, ще ти се реванширам (Ако ми се размине, тъпкано ще ти го върна, педалче, о, само да ми се размине!).
Пръча мобилизира всичките си душевни сили, за да придаде приветливо изражение на лицето си. Двайсетината минути в претенциозния кабинет с нафукания и самодоволен гей му се сториха като двайсет години. С едва скривана омраза унизеният в гордостта си депутат направи крачка към седналия зад бюрото хърбавеляк и с чувство на погнуса подаде ръката си, за да се сбогуват. Маркиза сякаш се подвоуми дали да стане и поеме протегнатата десница - достатъчно време, за да бодне още веднъж самолюбието на госта си, и бавно се надигна. Стисна вяло ръката му, промърмори „ Довиждане” в отговор на „довиждането” на Петръчки и се барикадира отново зад масивното бюро на сигурно място. Изглежда натисна скрито копче или бутон, защото вратата се отвори и на прага застана многофункционалният младеж с очаквателен израз на лицето.
- Джорджо, господин Петръчки си тръгва. Моля те, изпрати го до портала, че ако е сам, Джордан ще си хапне депутатско месце! Хи-хи-хи! - засмя се той сам на дебелашката си шега, докато Пръча, обърнал едрия си гръб, излизаше от кабинета.
„Идиот! Джордан, Джорджо... Ебати и имената!” - възмущаваше се искрено ядосаният депутат. Най-разнородни чувства бушуваха в душата му - облекчение, че е получил петдневна отсрочка, гневно възмущение от проявеното обидно незачитане на персоната му - и то от някакъв обратен, страх, че в малкото останало време до първи септември Боев не ще успее да открие парите... „Говедо..., какво говедо излязох! Ех, веднъж да се свърши!”
Вървейки след момчето с тънък кръст и широки плещи към портата от ковано желязо, дебелият депутат все повече и повече се поддаваше на смразяващата кръвта му паника. „Да постигна най-после въжделената си мечта, да се стане депутат, председател на партия и най-после да ме допуснат до малцината с големите черпаци!.. И аз по такъв левашки начин да се прецакам! Непростимо! Непростимо!” - тюхкаше се Пръча, съвсем забравил за ротвайлера Джордан, който внезапно изникна от нищото и впери жълтия си жесток поглед в него.
- Марш, Джордан! - изкомандва обърналият се назад Джорджо.
Грамадният пес с неохота отстъпи от алеята, но продължи да съпровожда безмълвно отстрани апетитния охранен посетител до момента, в който той се озова от външната страна на оградата. Петръчки с усилие напъха тлъстото си тяло в инак широката кола, избърса потта от лицето си с мокра кърпичка, извадена от пакет в жабката, въздъхна с облекчение и внимателно потегли по тясната асфалтирана селска улица. Чакаха го няколоко инфарктни дни, в които щеше да се реши съдбата му. Въпреки големия си опит с хората, той и не предполагаше, че в момента трима души обсъждаха как да постъпят с него и че животът му висеше на косъм.
Разговорът му с Марин Маразов-Маркиза, бе записан и слушан от тях в момента на провеждането му. „На живо”- както изписваха в някой от горните ъгли на телевизора по време на спортни срещи или популярно шоу. Последният и не подозираше, че всяка казана от него дума се записва и че незаменимият иконом, бодигард и любовник му е хързулнат от неговите господари. Двама от тях често убеждаваха народа си от малкия екран или чрез пресата, „че благодат ще потече, а-ха, всеки миг във всеки български дом. Само още малко търпение...” На тях не се налагаше да проявяват търпение - те от години плуваха в благоденствие като свински мръвки в тлъста чорба.
Петръчки след половин час отново лежеше в удобното кресло в малкото си офисче, в което правеше срещите си с Мимето, нозете му стърчаха , изпружени върху писалището, на което освен тях се кипреше бутилка марково уиски „Чивъс Регал”, пълно до половината и се чудеше на кого първо да позвъни - дали на Боев или на Мимето. Гледаше тавана, надигаше шишето от време на време и прехвърляше един върху друг ту левия, ту десния си крак. Беше се взел в ръце и решен да се бори за живота, властта и парите, натрупани през годините, докато съществува и най-малкия шанс за това. „И след това- аз и Мариана, и син, и малко спокойствие след толкова години екшън....”, - размечта се Пръча, изпаднал в сантиментално настроение от уискито, което наливаше в гърлото си направо от шишето.
Както при всички хора, и при него надеждата щеше да умре последна. Но този момент още не беше дошъл и Пръча с цялото си сърце и с цялата си душа се надяваше, че той няма да настъпи никога. Или поне в близките тридесет - а защо не и петдесет години? „Та в днешно време малко ли хора стават столетници?” - отплесна се съвсем остаряващият затлъстял мъж, чието време неумолимо изтичаше. След още двайсетина минути Петръчки кротко похъркваше, облегнал тила си върху меката облегалка на правеното по поръчка офис-кресло, а празната бутилка от марково уиски се търкаляше на пода.

Следва