автор: botyofentiev

По пресните следи на времето,
настръхнал, търся си пространство,
в което да се скрия временно
от моите пристрастия,

от мойте слабости и навици –
да си угаждам, че живея,
от моите жени – възглавници,
които ме прегръщат и се смеят.

В оперението на изгряващото слънце,
като птица искам да запея,
а в листата на гората, моето лице,
със зеленината да се слее.

Да прокарам длани по тревите,
с цветовете на цветята да прогледна
и като дъга, след дъжд извита,
в синевата на простора се протегна.

Да усетя всичко живо
как живее в мен
и всичко непонятно, но красиво
да се отрази във мен.

Тогава ще повярвам,
че макар и временен,
аз не съм товар,
а съм част от времето.