автор: severianin

На светлата памет на баща ми, Димитър

Над мен паунова опашка пери
настръхналата лунноока вечер,
трептят звездите,
куполът трепери,
забравен в мрака зъзне Пътят млечен.

Сребреят долу ниви осланени,
дърветата са черни силуети,
и само брезово сребро студено
среднощ над тъмната поляна свети.

Луната – ястребова вперена зеница –
пилее мед по конника и коня,
блестят сред гривата елмазени звездици
– ездач ли е,
видение,
икона?...

След него няма диря в тишината
– копито само хлопне, звънне стреме –
свети Димитър язди по земята
и ръси сняг, и носи зимно време...*

И лумват пламъци по урви страховити,
из глухи пещери и горски пазви,
сияния танцуват по скалите –
заровени съкровища показват.

Но аз не търся в мрака делви стари
– какво бих правил с шепа гнило злато –
не, тази нощ небето се разтваря
и плисва светъл огън над земята.

Светецът стар сега не ме тревожи,
но щом открехва райският арбитър
небесните врати,
дали не може
за миг да зърна моя стар Димитър?

____________
* Според народните вярвания свети Димитър язди червен кон, а от брадата му се сипе първия сняг. В тази нощ “небето се отваря”, а всяко заровено имане проблясва с пламък.