автор: zaltia

Защо всеки ден с измамна надежда
тъжното слънце сменя тъжна луна...
А в небето изплетено с облачна прежда
вятърът пак е разперил дъждовни крила.

С ураган от мъка чувствата ми отлетяха,
а днес лежат в канавката на моя път.
Като бучка лед пък радостите се стопиха
и само спомените детски във главата спят.

Часовници от самотата ми изгърбени
пясъчно отмерват времето на този ад.
Душите ни във безлюбовието са изгубени
и като скитници със капчиците дъжд валят.