автор: Lorena

Вълци набъбват по кожата,
скитат във мен
и търсят последния мохикан.
Той разкъса хоризонта на ивици
и превърза очите ми.
Ранените сърни, които плачеха за него
замлъкнаха.
Само аз плача.
За онези неистови бликове,
посяли обич.
После тръгвам.
Някъде, където последният мохикан
пази едно гладно вълче,
което да ме обича
и разкъсва спомените
в парчета светлина.
Искам да пазя гласа на мохикана,
с който вечер удря по струните
на душата ми.
Сънувам прериите му
и заспивам под музиката
на топлите му думи
за вечност и още нещо.