автор: meiia

Навестяваш ли ме аз не знам.
И ми е глупаво, и тъгувам,
че сама съм, че адски си сам.
И, че не се сбогувахме...
Не те виждам, а само на сън
ми разказваш света си в картини.
Сутринта дълго искам да съм
път, по който обратно да минеш.
И се лъжа, че снощи си бил
покрай мен и ти готвих вечеря.
Но един тъжен бял карамфил
хвърля утрото и ни разделя.
Пак се раждам насила - отсам.
Бог не пита, когато заставя
ти да бъдеш космически сам,
мен с живот да ме благославя.
А не искам животът... такъв,
в който тебе до мене те няма.
Ти кървиш със космическа кръв
и ми вливаш от нея в замяна
на огромния непосилен товар,
който трябва без тебе да нося.
Той, животът, съвсем не е дар
тук за мен. И безкрая си прося.
Подир теб в галактически стоп
бродя малка, изгубена, грешна.
И сред този вселенски потоп
се надявам за миг да те срещна.
Отминават ме ято глухи звезди,
а с опашки ме блъсват комети.
Със живот Господ ме презареди.
Или ти си бил, от когото ми свети?