Небето поднесло облачна гръд
и града като в скути поклаща,
разхожда се слънце едва,
с пипалата си тънки опипва тротоарите,
тесни улици,
тихи устни балконите…
Къщи дълго са писали
менливи съдби
и прегърбен е даже и камъкът…
Старец нямо до ъгъла спрял,
изшептявам, а сякаш крещя
срещу него въпросите,
под клепачите взрени две сини очи,
ала погледът сив и невиждащ –
или може би своето златно преди
гледа през моето рамо…
Репортаж несполучил,
ако още седя
и подбирам полутона и сянката,
знам, от близкия фокус
с каквато и бленда да съм,
ще изгубя представа за цялото.