автор: mai4ka

Тя беше куче. Някаква улична порода. Отговаряше на името Лейла.
Предният и собственик я биеше и тя беше избягала. Скиташе се безцелно и оцеляваше някак. На външен вид нищо особено. За някои беше хубава, за други беше обикновена улична кучка. Общо взето беше добродушна и мила. В района в който се скиташе хората бяха свикнали с нея и дори я обичаха. Липсваше им, когато се запилее нанякъде.
Един ден, я срешна различен човек. Много добър но самотен човек. Тя видя, че той я хареса и весело размаха опашка. Той се трогна и я погали, даде и нещо за ядене.
Лейла реагира съвсем по кучешки – тръгна след него. Той не я върна. Зарадва се. Даже се обръщаше да поглежда дали го следва и я подканяше. Тя правеше няколко крачки и спираше, готова да се върне, но той я подканяше отново. Беше срещала и други хора, които я подканяха да ги последва, но в този имаше нещо особено притегателно. Може би беше усетила самотата му, може би видя добротата която излъчваше... Просто го следваше.
Той я заведе до дома си. Нахрани я, погрижи се за нея и я остави при себе си. Галеше я, прегръшаше я, говореше и, разхождаше я често, обичаше я.
Тя заглади косъма покрай него, стана красива. Както знаем кучетата не мислят много, те отдават любовта си безрезервно. Та така и Лейла. Довери се на добрия човек, и съвсем спокойно му позволи да и сложи каишка и да я завърже. Чакаше го спокойно да се върне от работа и когато го видеше да се задава започваше да подскача щастливо, да върти опашка, скачаше отговре му и все се буташе в ръцете му да играят. Той така и не я пусна вътре в къщата си, но тя беше щастлива и на двора. Все пак беше лято.
Един ден добрият човек го повишиха в работата. Започна да закъснява и да няма време да я разхожда. Тя не се оплакваше много. Понякога скимтеше, когато много имаше нужда от внимание, но общо взето се примиряваше.
В това време дойде зимата. Човекът всеки ден се събуждаше с мисълта, че трябва да и направи къщичка, но все не му оставаше време. А навън ставаше все по студено и по студено. Вината го съсипваше, но и проектите бяха важни. Все си мислеше, че още малко и ще се погрижи за кучето. То е куче, ще издържи още няколко дни.
Един ден Лейла се разболя. На човека му стана много мъчно но точно сега нямаше време да я заведе на лекар. Реши след работа. След работа беше много уморен. Твърдо реши да го направи на другия ден, но и тогава нещо по-важно имаше. Дните се точеха... Лейла боледува дълго, но оздравя. Мина и като на куче.
Но отслабна, вече не беше така хубава. С времето и липсата на разходки започна да се отразява. Мускулите и започнаха да закърняват, подвижността и намаля. Нападнаха я кърлежи. Станаха много. Тя се чешеше и се опитваше да ги махне. Козината и започна да пада. Погрозня много. Човекът все си казваше „утре“ и все не му оставаше време за нея.
Още я обичаше, но му ставаше все по трудно и по трудно да я харесва. Имаше моменти в които му струваше усилие да и занесе храна, защото му се налагаше да види как тя му се радва, а той не понасяше да гледа кърлежите по очите и раните по кожата и и знаеше, че се надява на разходка, а той отново не може да и даде това от което има нужда. Искаше му се някак магически тя сама да се оправи. Както оздравя когато беше болна, така да се оправи и този път. Но Лейла ставаше все по-зле и по зле.
Минаваха хора зад оградата. Гледаха вързаното куче и се чудеха, що за човек би вързал така животинката. Като не може да се грижи за нея, да я пусне!? Някои дотолкова я съжаляваха, че правеха опити да я отвържат, но Лейла се беше променила. Беше станала недоверчива. Не допусна никого до себе си. Мислеше си, че лошите хора искат да и отнемат нещо, да я наранят. Лаеше и се зъбеше на всеки опитал се да и помогне.
С времето хората свикнаха с това и вече не опитваха. Просто минаваха и я съжаляваха. Е случваше се и някой нов минувач да направи опит, но това беше много рядко и естествено неуспешно. Лейла беше готова да разкъсва всеки доближил се до нея.
А човекът... Човекът беше добър човек. Даваше си сметка, че ако я отвърже, тя може да пострада, дори може да не оцелее, защото вече е слаба и болна, защото е загубила района който обитаваше когато я намери, защото...
Тежеше му. Много му тежеше. Дори на моменти я мразеше, заради това, че тя продължаваше да върти щастливо опашка щом го види. Толкова му тежеше, че започна да забравя и храна да и занесе. Разбираше, че я измъчва, но така и не намери сили нито да се погрижи за нея нито да я пусне.
Веднъж се забави много. Пет дни не намери време и сили едновременно, да и занесе храна. Когато отиде кучето беше освирепяло от глад . Не го позна. Нахвърли се отгоре му и го нахапа. Това беше прекалено за добрия човек. Не, със сигурност не му трябваше такова грозно и злобно куче. Реши, че ще я отвърже, пък каквото-такова. Както намери за добре така да оцелява.
Тръгна към вкъщи за да измисли как да се доближи достатъчно за да я отвърже безопасно, но в това време телефона му звънна. Отложи кучето заради по-спешни неща.
И не се върна повече...