автор: apostolicia

Четири дни сурата исидорова кучка ви зловещо на гроба му. Четири дни селото се тресе от ужас, но никой не посме да се обади. На петия ден село осъмна без воя на кучката, ама ужасът продължаваше да стега гърлата и сърцата на селянете.
Само Цецо Циганино – полуслеп и почти глух от дъртост – продължаваше да си седи на завоя пред них и да наднича а на към тоя край село, а на към оня, дако че вече и керванджийска каруца да минеше, немаше да я види. А Марикя Еванкина – дъртата вещица – одеше из село, размахваше кокалестия си, почернел от ровене у земята пръст и вещаеше като прокоба: „Курбан на оброка требва да се стори! Курбан! Че село е прокълнато и още има да мрът, щото светецът се е оядовил на село, задето иманярите са му бутнали оброка! Курбан!” Един курбан немаше да завали село, ма у тава работно време, тръка ли се цел ден за курбани, кога и жито, па и сено са още на къра, талканите зеят празни, а свети Илия търкаля бурета по небето и а да удари неко градушка, пази Боже! Па и курбан да сторва Евана, дето зарови жив мъжа си - що цело село да пати?! Тъй разсъждаваха вечер мъжете в кръчмата, но некак с половин уста и бързаха да ливнат в тех си по неко ракия и да се прибират по домовете, докато още нема полунощем. Историята с иманярите разтърси селото из основи.
От как се роди, Исидор не беше дете като дете. Глас му се не чуеше с дни, ма ревнеше ли един път, цело село гърмеше. А селото големо, ма у дол и нихната къща на единио баир, та от другио с просто око се видеше кък буба му наплита чарапе на прага като се заесенее. Доби се пет кила и връшно, очуван юнак. Извреща така, че макя му подскочи от кревато и викна: ”Олеле, какъв е тоа дзвер!?” И после глас му не чуха, доде не почнаха да му ничат зъбите. Удараше досущ на баща си, дако да се беше споминал преди да се роди детето. Очите му не беха като на другите бебета – синкаво черни и мътни докато прогледнат. От самото начало беше ясно, че ше са сини, та сини, също като на баща му. Сама го очува майка му, не посака да се повтори след смъртта на мъжа си, дако да я искаха чак от града. Чапрашък жена се оказа старата. Чакала беше детето си десет години – десет години в тормоз и мъки - и сега немаше да го раздели с никого. От немай-къде даваше на свекърва си да се грижи за малкия, ма сал коги нема накъде и требва да го остави на некого. Иначе Исидор отрасна се покрай фистана на майка си. И как се доби голем юнак, така си и израсна – по-едър от другите деца, по-висок, по-снажен. Ръцете му беха по-яки, ама и пръстите му беха по-сръчни, а пипето му сечеше за девет села и кошарите покрай них. Гледаш го – седи и си мисли нещо, подсмива се некак отнесено, очите му зареяни негде в небето, сакче не е от тая земя, ми от негде много далеко. Работеше като ала, немаше у село кой да го стигне. А па майстор какъв беше! Един път и половина. Изучи се за дърводелец, познаваше секо дръво из тупраците, знааше кое да отреже и за кво ше му послужи. Толко беше майстор, че маджарина Франц го цани да му направи целата тишлерия по новата парна мелница, дека я построи накрай село. А па куфер да ти напраи, да го изпише с цвеке и пилета, сакче са живи. Немаше къща с мома за женене, да си не поръча такъв сандък за чеиза на щерката. И бърже работеше Исидор. Дадеш му поръчката днеска, неколко дена у них свети нощем и – те ти го готово. Сакче не спеше. Чак у града беха чули за майсторлъка му и идеха да си поръчват разни модерни работи. Исидор не връщаше ората, единствено сакаше да види от кого ше се ползва, та да го направи бъш като за него. Така се намериха и с Евана. Доведе я макя й един ден да я види майстора, че сакала креват за щерка си да прави и разумева се – писан куфер, че време било вече да се размомева детето, па да е готов куфера за чеиза. Докато старите посръбваха шира, че беше есен и тамън мъстеха гроздето за виното, Исидор улови момичето в очите си и оно зе да се дави у них. Цело село момите се беха издавили у тия сини очи, сал Евана се бори-бори и изплува. А после легна болна и не се дигна, докато не ги венча поп Ангел по Водице. Верваше Евана, че зима най-сгодния ергенин у цело село – убав, работен, със занят, силен и кротък. Само че не беше бъш така. Редко преспиваше Исидор при нея. Редко си и легаше у чергите, щото по цели нощи дялкаше нещо у работилницата си. Дялкаше пилета и цветенца по куферите на други моми. Изрезваше чудни фигурки по сватбените кревати на други невести. А понекога ич и не работеше, ми само седеше и гледаше некъде отнесено и така осъминяше – с очи, устремени право в небото – и то синьо-синьо като них. Редко пъти кога се случеше Исидор да я подири, се промъкваше у постелята като гостенин, сакче ше крадне нещо чуждо. Ръцете му я изучаваха също като да изучават парче убаво дърво, подлудваше я и после седмици се не весваше, погълнат от неко нова работа, а она оставаше да се черви, колчем се присетеше какви са ги вършили през тия редки нощи. И да чека следващата нощ!
Един ден у дворо нги спре файтон, дошли беха некакви големци от града да дират майстора за нещо си. Покани ги Евана да го почекат, донесе локум да се подкрепат, поседнаха с Исидор и се разприказваха. Човекът учен, ходил насам-натам, шанторил по цел свет. Омагьоса майстора с приказки за далечни земи, за неизбродни гори с прастари дървета, високи по десет човешки боя, с дънери де петима човека не могат ги обиколи, за буйни реки и водопади, за неизбродимите полета на Новия свет. Поболе се Исидор. Поболе се от копнеж! По цели нощи седеше да гледа небото и звездите. Една нощ се промъкна в постелята при Евана и я люби така, сакче никога друг път го не беше правил, ни па некога ще повтори. А докато она се опитваше да се сбере, се сбогува на две-на три и замина. Чак по Америка се запиля, та буба му се поболе от притеснение и от мъка. Защо ли ни требваше, вика, земя да продаваме да го изучиме, та да бега - накрай света да бега! Малко ли тегло, вика, изтеглихме и малко ли мъки се намъчихме сами да го очуваме, та да бега оттатък света! И умре скоропостижно.
Напротив – макя му не писна. Съсухри се снагата й, лицето й помръкна, но не писна да се оплаква от сина си. Като пойде на гурбет, го изпрати докрай село, погали го по образа, фана с два пръста брадата му и я подигна така, че да не може да избега от погледа й с очи и рече:
- Знам, че един ден ше си дойдеш, я съм тука и те чекам! Бегай съга да не опущиш трена, че то не чека. Мене ме не мисли, гледай ти да си добре. Правиш какво правиш, гледай да не замръкваш гладен, почитай постите и оди чист. Друго азе не мога повече да ти кажа. От тука насетне си тизе. Майстор си, акъл имаш, опичай си го и помни, че таа глава не е ти на раменете сал да си я решиш! И никоги не забравяй, че имаш дом, жена и дечурлига!
И го остави да замине. Евана се не весна. Не излезна ни да изпроводи мъжа си, ни па да посрещне свекърва си. Третото им дете се роди неколко месеца по-късно, но нема късмета да живее дълго. Откак го погребаха, Евана се скърши. Сакче змия се осука окол сърцето й и я изпи изнътре.
Исидор се върна след девет години у село. Приказваше още по-малко, мечтаеше още повече. Донесе големо имане, но не донесе радост вкъщи. Колко си беше особен, толко по-особен беше станал. Овчарчета го беха видвали да си свети нощем по Ливаге с фенера, де домъкна с него си от Америка, а на другия ден намираха дупки копани в земята. Иманяр беше станал Исидор. Зимаше със себе си да му помагат двамата му другари от детинство - Ванчо Биюрката и Миал Тасков. Тримата бродеха като плътеници да дират закопано имане. Не спеха, очите нги беха станали като на кукумяфки, с нищо друго се не занимаваха, ми сал стъпки броеха и нещо пресметаха. Една нощ, докато копали покрай оброка на свети Архангел Михаил, нещо сакче издинало. Буря имало, по небото тичали облаци и ветър дуал силен, ма и тримата ясно чули тежка въздишка да се открътва от дупката, къде се отворила поди оброка. Миал го разтресло тоз час. Дотича в кръчмата по никое време, беше бел на платно, гаврътна две юзчета от най-лютата ракия и чак тогава се разприказва. На заранта жена му го намери умрел. Писна село и пропища! Закопаха Миал по икиндия тамън у петък срещу Великден. Ванчо легна болен, а ората зе да ги е страх от Исидор и се го обикаляха къде го видат из село. Добре че он и много-много се не весваше денно време, та се не налагаше да си мачкат капите от притеснение. Една Евана знаеше какво става. Она беше домъкнала меха, де мъжа й разпалваше оджака с него покрай оброците и с всичка сила го беше натиснала да издине на умрело, дано се уплашат тия шашкъни и не повторат да шанторат нощем из кърищата, вместо да спът при жените си, да не дупчат къра като сбръкани нощно време, а денем да немат сили и нивите нги да опустеят. За добро го мислеше тя, а каква излезна! Но волята й на две се не скърши и на никого не обади какви ги е надробила и защо.
- Нека да ви е – мърмореше на Исидор. – Тама работа немате! Логома тоя де го е закопал това имане, е сакал бъш па вие да го намерите?! Копат се ниви и градини, не копат се дупки по тупраците. Нощем се лежи у чергите, не оди се по кърищата като неко тенъц. Невеста немаш ли си? Девет години те нема, откак си се върнал, не си ме погледнал. Очите ти сал в оброците. Пари ли немаме, майсторлъка в Америка ли си ости, та си ламнал за още и за чуждо злато?
- Клето е това злато, Сидоре, макьо! – подемаше и старата. – Клето е! Тебе златото ти е дома. Синовете ти, жената ти, майка ти. Земята ти злато ражда, ръцете ти – златни. Акълът ти ми се види, че нещо е изфирясал, сине. Съпикясай се и не зачерняй къщата, че горко ще се каеш! Не съм те чакала десет години да се затриваш, не съм те родила такъв и не съм те учила да ставаш изпадляк! Като Миал ли сакаш да угинеш и на кого децата си ше заминеш? Мангафа е това, знаеш ли какво може да стане...
- Миал немаше душа, макьо, он си беше болен отпреди. Не е никаква мангафа – на Ванчо нищо му нема, азе съм жив и здрав. Досчуло ни се е, ветър вееше, сигур от него дръвята пищеа. Нищо клето нема тама, оброко си е на местото, нищо не сме пипали. Нема да ви е страх от нищо. Азе за къщата си съм се погрижил, подсигурил съм си децата и унуците чък. Двама сина имам, две къщи съм построил, заран да пойдат да се женат, има къде да си заведат невестите, да нги се не пречкат свекър и свекръва. Мининки са ми, още малко да отраснат, по чужбина ше ги прата да изучат, занаят да фанат, че да не чакат на баща си да ги рани.
Вечерта кога старата си легна, Евана дръпна Исидор настрана. Из устата й сакче змия съскаше:
- Да не си смеял! Децата ми нема да закачаш, поразенико ниеден! Ти връви заглава, децата ми не бутай! Че докъде ти се пилееше по странство, какво съм азе преживела тука, никой ме не е питал. Едно вече зарових невръстно, нема да дам другите да се пилеят по свето и недай Боже, да се върнат забръкани като баща нги! Стой далеко от децата, да те не убие Господ!
Исидор остана като гръмнат насред двора и стоя така до съминяло. Петлите на зазоряване чък го извадиха от унеса му, разтръка чело, подири да запали цигара, ма беха дотраали и пойде къде дукяна на Журка да си купи тутун. Журкиният дукян беше насред село, далеко беше от них, та Исидор пооди по ранина, главата му се разведри, зе да му става некак по-леко. Още не беше изгрело слънцето, още не беше напекло немилостивно, та се дишаше некак по-леко. Журка тамън метеше пред дукяна, подаде му пакет цигари и се загледа по него кък поема нагоре по извития път къде них. Немаше ли тоа мъж ниви за жънене, та цигари дошъл да дири толко рано. Ма дако – они са нги за продаване тия цигари. Пъто вече се изпълваше с ора, пошли да клепат сръпове и да си набавят едно-друго. Предния ден разсилниот беше бил барабанчето за почването на жътвата и секи се стегаше да е готов, преглеждаха кво нги требва, кво нги липсва, днеска търговията щеше да е добра.
Изведнъж се разнесе дзвона на умрело. Ората се спреха за миг, не беше на добро погребение преди жътва . Още по-лоше стана като се разбра кой е смъртника – Ванчо Биюрката беше се преселил същата нощ. Нема и 50 дни след смъртта на Миал Тасков, угина и втория иманяр. Сички погледи се заковаха на Исидор, он още гмараше по нанагорнището къде них, лаас да не беше разбрал какво става. А и свикнал беше да го гледат като плътеник, та не обърна много-много внимание. Далеко беше до нихната къща, та приседна да изпие един тутун пред къщата на Герците. И тогава научи. Некой му каза, че и втория му другар се е споминал. Нещо го жегна през сърцето, стегна му гърдите и му не даде да си земе дъх. Исидор падна настрана, полека се свлече от пейката и замре у пепеляка пред Герците със запалената цигара у устата. Писна село и се залюле! Сички се сбраха да гледат, но никой не посме да пипне Исидор, докъде не дотича майка му да го дигне на пейката. Евана дойде бавно, упрегнала воловете, натовари мрътвия си мъж у каруцата и бавно подкара нагоре къде них. Спре се сал пред оцъкления селски разсилен и рече:
- Копайте още един гроб, чичо Гераско.
- Що думаш, Евано? Нема ли да дочекаш до заран? – изуми се он.
- Жътва почва, чичо Гераско, нема време за чекане. Заран требва да се мисли за живите, мрътвия дотогава ше се надуе и ше се омерише. Копайте!
Същия ден закопаха и Ванчо Биюрката, и Исидор. Попът ги опя както се полага, макър да беше силно смутен от тая бръзня. А вечерта сурата исидорова кучка, де се не отделяше от него приживе, зави зловещо на гроба на стопанина си. Никой не посмя да иде да я отварди, че зла беше като вълчица и на вълчица приличаше. Никой не посмя да иде да види защо вие така животното. Селото се беше парализирало от страх! А и жътва беше, секой беше по къра и предпочетоха да останат да нощуват там, докато кучката не миряса. На деветини я намериха умрела връз разровения гроб на стопанина си, сакче беше сакала да го изрови, но беше стигнала сал до големата каменна плоча, с която Евана поръча да затиснат ковчега на мъжа й.